Съпричастност - въпроси и отговори

Въпросът ми може би ще ви се стори глупав, но от известно време имам някакви натрапчиви мисли, че Господ ще ме накаже, ако не чета често молитви, ако не гледам клипове, свързани с Него. Също така се притеснявам, че понякога, когато се моля или когато съм гледала филма „Рождество Христово”, дрехата ми е била изцапана, мръсна, и си мисля че Бог ще ме накаже, това истина ли е? Благодаря.

Преживях най-голямата загуба в моя живот. Светът ми се срина. Безработен съм и никой не иска да ме назначи на работа. Живея на ръба на оцеляването. Всички се отдръпнаха от мен. Лесно е да се каже, че животът продължава, но как наистина продължава?

Здравейте, преди 6 месеца излязох от психиатрия,не съм шизофреничка, но от кексове, алкохол и недоспиване започнах да си измислям истории в главата и да си ги навързвам, изпитвах страшна агресия към приятели. месец след това спрях да пия хапчетата, защото от тях се чувствах като парцал и гледах само в една точка. Сега не съм много по-добре, не мога да се съсредоточа изобщо, не помня, много трудно комуникирам с хората (по принцип съм асоциална, но сега е много по-сложно). Нищо не ми се прави, с нищо не ми се занимава. Имам много голяма възрастова разлика с родителите си, може да се каже, че могат да са ми баба и дядо. От детството си почти нищо не помня, много съм комплексирана. Не изпитвам радост и любов към нищо. Всеки ден се будя и се чудя защо, искам да се самоубия, но не мога да го причиня това на родителите си. Работя в склад за строителни материали, който е на приятеля ми, мразя го. Нищо не е наред и колкото и да се опитвам, е невъзможно да го оправим. Писна ми да мисля само за пари, имаме кредити и нужда от спешен ремонт в апартамента. Аз деца в кочина не искам да гледам, даже не мога да си представя,че ще стана майка някой ден. Преди месец ми правиха даже операция за извънматочна бременност, молитвите ми за смърт се сбъднаха, но пак Господ ми помогна... Не се зарадвах, че съм жива... Гледам малки дечица и даже и на тях не мога да се зарадвам,чувствам се празна и много изтощена...

Уважаема г-жо Бойчева, моята история е следната. Съпругът ми е на легло - болен от рак. Дъщеря ми тази година завършва гимназия и заминава за чужбина да учи. Синът ми е в 10 клас и той е с планове да последва сестра си. Изпитвам огромен страх от самота и непрекъснато мисля дали ще мога да се справям сама. Аз съм на 50 години и загубих преди 5 години брат си и майка си. Много тежко изживях тяхната загуба. Живея далече от рода си, а нямам и приятели в града, в който живея. Просто досега се бях отдала на работа и грижи за децата и семейството. Непрекъснато плача насаме, за да не притеснявам никого и вече не знам за съпруга си ли плача, или за себе си. Страхът ме парализира и не мога да мисля реално. Децата ми казват да уча немски език, за да отида един ден при тях, но в сегашното емоционално състояние не мога да се съсредоточа в учене. Как да се събера и да намеря сили да преодолея страховете си? Моят съпруг беше опората на семейството, той вземаше решенията. Сега се чувствам като загубена и беззащитна.

Здравейте отче! На фона на останалите въпроси, които чета, този е "технически" и може би глупав, но се притеснявам да го задам очи в очи на свещеник. Знам, че през пост е забранено съпружеското общуване, но как стоят нещата извън поста, през една "стандартна" седмица, в кои дни е разрешено и в кои не? И ако наруша тази забрана по настояване на съпруга ми(тъй като трябва да му се подчиня), това мой грях ли е и трябва ли да го изповядвам?

Здравейте, отче. Аз съм майка на две невръстни деца. Съпругът ми е положително настроен към православната вяра - в неделя всички заедно ходим на църква и причастяваме децата - но реално бих казала, че в ежедневието му християнството и вярата нямат място. Не искам да го осъждам, това, което исках да кажа е, че виждам, че основната грижа за християнското възпитание на децата се пада на мен. Основна цел в живота ми е да науча децата си на любов към Бога и разбирам, че за да я постигна тази цел, трябва да дам своя пример и сама да се стремя към това. Така и правя, до колкото ми позволяват силите. Обаче от другата страна стои съпругът ми с множество светски порядки, които според мен са противни на православния дух, но за децата се оказват доста по-привлекателни и забавни от това, което аз мога да им предложа. Усещам, че нещата се изплъзват измежду пръстите ми и със съпруга ми започваме една неволна война помежду си за това дали децата да се забавляват по светски, или да дойдат с мен на църква - примерно. В такива "спорове" аз излизам лошата, защото все забранявам нещо и преча на общото забавление. Като тяхна майка обаче аз се чувствам лично отговорна пред Бога за опазването чистотата на душите им от всякакви скверноти и не мога да седя и да гледам безучастно как от най-ранна възраст те са приучвани на противния на православиет дух. Докъде се простира тази моя отговорност, до колко аз лично ще отговарям пред Бога за избора, който те правят? Как да постъпвам когато със съпруга ми си противоречим в тези неща - да настоявам и да се боря ли до последно в името на християнското възпитание, или да "вдигна" ръце, за да има мир? Как да привлека децата си към православието когато светът (в лицето на съпруга ми) им предлага множество лесни забавления?

Христос Воскресе, отец Василий! Използвам този свят поздрав за начало, защото всеки път, когато го изричам се замислям за Великата Жертва, която Бог отреди заради нас, а чрез нея последва Дара на спасението, и си казвам, как е възможно след всичко това да дръзвам да не изпълнявам Волята Му всецяло! Осъзнавам колко сравнително лесно е да обичаш външно, в смисъл да даряваш, да помагаш, да се въздържаш от критика и раздразнение (това не винаги се получава, разбира се), но колко трудно е да бъдеш в мир с Него, а чрез Него в хармония с хората въобще, дори със самия себе си. Бих искала да се науча на този Мир, който да успявам да го запазвам непрестанно, дори до края на дните си. Посъветвайте ме, Отче, как се постига този Мир, който всъщност, както осъзнавам е самата искрена и чиста Любов. Бог да Ви благослови, отец Василий и да Ви дава сили във всичко, което правите! Доротея

Как да се помогне на младо момче, което учи във ВИНС, но се е пристрастило към хазарта и всичките си пари дава за хазарт. Нищо друго не го интересува. Семейството му живее в Родопите и родителите му са много притеснени. Как да се справим с проблема и да им помогнем?

Здравейте, отче! Моля Ви за съвет: моя приятелка изведнъж ограничи контактите си с мен. Когато беше я сполетяло нещастие, споделяше постоянно, изливаше си мъката, а сега е щастлива и забрави за мен. Това егоизъм ли е? Чувствам се пренебрегната. Прощавала съм й неведнъж, а след този пореден случай какво да правя? Благодаря, отче!

Здравейте! Накратко ще ви обясня моята история и ще ви отправя моя въпрос. Аз съм на 19 години и страдам от безсъние, откакто се помня. Но последните години то става все по-мъчително и ми пречи да водя качествен живот. Случва се понякога да не заспивам цяла нощ, а на сутринта се чувствам ужасно безсилна, замаяна и ми се гади. Посещавала съм и психотерапевт, и психиатър, но никой не успя да ми помогне достатъчно. Поставиха ми диагноза паническо разстройство и се опитаха да го излекуват с лекарства, но не се получи. Все повече се отчайвам и много ще съм Ви благодарна, ако успеете да ми помогнете със съвет. Приятна вечер!

Здравейте и благодаря на Бога, че ви има! Бих искал и аз да задам въпрос за самотата и несподелената любов. След последното отхвърляне от жена, в която се влюбих, реших да се оставя в ръцете на Бога и да спра да търся нови познанства с жени. Намерих молитва, в която се казва „Господи, направи ме такъв, какъвто искаш и ме съедини с тази, която си избрал за мен”. Доколко, като мъж, такава пасивна позиция е нормална? Вярно, трябва да оставим грижите си на Бога, но без наше участие може ли нещо да се случи? И какво участие се очаква от нас след молитвата? До кога да чакаме? Колко да бъдем търпеливи? Познатите ми в църквата казват „Бог ми е дал такава жена и аз се грижа и правя всичко за нея”. На мен не ми е дал, аз само ходя да ги гоня, а те бягат. Едно ново познанство ми отнема от половин до една година, време през което аз съм търсещият, този, който започва да изпитва някакви чувства и този, който си тръгва, когато чуе „само приятели”. Не мога да лъжа себе си и човека срещу мен, че сме и искам да бъдем само приятели. Доколко е християнско да спра да се виждам с някого, защото не споделя моите чувства? Как да преборя унинието, което идва след това? Как да възстановя самооценката си след това? Търся любов, но чувствам, че мога да дам насреща само грижа и внимание. Какво точно е споделената любов? Виждам около себе си малко примери на това, което търся, и ме боли, заради празнотата, която изпитвам. Как да преборя тази болка? Как да се радвам на онези хора, които имат това, което на мен ми липсва?

Уважаема госпожо Петрова! Къде мога да си купя книгата "Анонимни Наркозависими" в руския вариант във Варна?

Здравейте, отче! Въпросът ми е: редно ли е да се причастяваме на всяка литургия, според призива "с вяра, любов и страх Божи пристъпете" или е по-правилно да се причастяваме само четири пъти годишно след постите? И за да не ме разберете погрешно - знам, че е нужна подготовка преди причастие, просто се питам какъв е смисълът от участието ми в литургията, ако няма да мога да пристъпя към Чашата! Да се моля мога и у дома, а песнопения слушам достатъчно - пак там. Ако е заради общата молитва в храма - хорът отговаря на свещеника, вместо нас, така че никак не е ясно колко е обща "общата" ни молитва. А има и друго, което ме смущава - децата се причастяват всяка седмица, а на нас, поне в нашия храм тук, не ни е позволено извън постите. Добре, но те ще пораснат и ме страх да попитам какво ще им кажат, когато това стане и им забранят да се причастяват на всяка литургия, а те попитат - защо?!

Здравейте! Мой близък постоянно иска вниманието ми и въпреки че смятам, че отделям от времето си и се стремя да помогна според силите ми, има моменти, в които губя търпение да го изслушам и дори не желая да говоря с него, но все пак отговарям, защото осъзнавам, че той иска внимание и има нужда от подкрепа. След такива разговори често чувствам вина, че не съм реагирал добре. Бихте ли ми помогнала да очертая границата между душепагубната гордост при нежеланието за разговор и опазването на собствените време и сили?

Добър ден! Уважаема госпожице! Може ли да дадете информация за графика на групите по съзависимост. Благодаря, с уважение, Валентина

Здравейте! Искам да попитам какво е отношението на вярата към въпроса за вината в сравнение с отношението на психологията. Защото съм посещавал терапевт и предвид състоянието ми (фобия, че хората ме смятат за изрод и не мога да се впиша никъде; потиснати чувства; психосоматично разстройство от години), се работеше в посока разкрепостеност и смелост. Това хем ми помогна да изживея някои неща, хем ме вкара в още по-тежка вътрешна изолация и само засили проблема. Научих се да използвам хората и да не се доверявам напълно на никого, а също да се самозалъгвам и мразя. Вярата, напротив, чрез покаяние ти носи осъзнатост за грешките, но човек още повече се смачква от вина и особено ако е интровертен психосоматик, кой знае каква болест може да си докара... Къде е балансът? Само ще добавя: отраснал съм в среда на семейно насилие и постоянен контрол, изкупителна жертва на родителите си, където цареше моделът на "параграф 22", тъй като никога нямаше вярно поведение. Затова сега, каквото и да правя, все едно усещам това следене и контрол и просто не мога да "изживея момента". Иска ми се да се науча да съзерцавам Божието творение без мъчителни мисли, но дори и в спокойна среда, е невъзможно. Ще опитам да живея извън града за известно време, дано помогне. Просто развих нещо като фалшиво Аз, което не се интересува от спокойствието и здравето ми, докато общува с хора и само иска да им се хареса на всяка цена! Ако съм сред природа, мога да бъда насаме с Бог и мислите си, дано контролът изчезне... Благодаря Ви предваритрелно! Мир и любов!

Здравейте, о. Василий! Моят въпрос е свързан с несподелената любов. В момента съм силно привързана към две момчета, да кажа по-точно, влюбена съм в тях, а ми липсва възможност за по-сериозно общуване (разговори) и това понякога ме измъчва много. Всяка неделя сме заедно на литургия, после след литургията цялата енория се събираме на кафе и я си кажа, я не две приказки с тях. Сигурна съм, че са необвързани, иначе нямаше да имам претенции към тях. Знам, че трябва да възложа упованието си на Бога по този въпрос, но от чисто психологическа гледна точка не знам как да се справя с това. Бих се радвала да ми дадете съвет и от духовна гледна точка.

Здравейте! Отдавна мисля за любовта, която един християнин трябва да изпитва към хората. Има хора, които е лесно да обичаш. Правиш го от сърце и без никакво усилие. Но има ближни, които ми е трудно да обичам. Разсъждавам за причините за трудността. Една от основните е, че в тези хора виждам някакво силно негативно качество на характера и когато то се прояви, изпитвам неприязън или възмущение към самия човек. Това ме кара да се чувствам зле. Как човек да изпитва сърдечна любов към хора, които го дразнят със своите лоши черти?

Уважаема г-жо Бойчева, доскоро заемах висока позиция в държавната администрация, но наскоро без предупреждение бях освободена. Mного тежко изживях този момент. Сега всяка вечер си лягам с мисълта за утре: "Когато стана, какво ще правя, след като дълги години съм работила винаги с много хора и под едно непрекъснато напрежение". Подадох си документите за пенсиониране и мисълта ми винаги е свързана с това,че аз вече не съм нужна. След това загубих много близък човек и това ме срина тотално. Започнах да получавам панически атаки, изразяващи се в едно вътрешно напрежение,един страх от смъртта, едно безпокойство,че ще ми се случи нещо лошо. Когато съм навън имам чуството, че щом се прибера  вкъщи, ще ми се случи нещо лошо. Какво да правя, за да се отърва от всички тези страхове?

Здравейте о. Василий! В доста тежка житейска ситуация се намирам и се отчаях. От наколко години нещата вкъщи не вървят. Влошихме отношенията си. Не искам да оправдавам себе си и да обвинявам съпруга си, но преди четири години той си смени работата и стана коренно различен човек. Нищо вкъщи не го интересува, прибира се на хотел, вече нямаме семейни планове. Направо ми каза "Аз си правя каквото ми е кеф и ти прави така". Добре, ами детето? То е на 9 и какво да прави? Опитвах да поговорим, не... той е своенравен човек...Разболях се от рак на гърдата. Господ беше милостив към мен - рядко срещана форма, няма нужда от терапии. И в този момент никаква подкрепа - постоя вкъщи двадесет дни, докато позарасне раната и после пак го няма. На следващата година се разболя сестра ми, но при нея се наложиха тежки терапии. Тя обвини мен, че заради мен се стреснала и се разболяла. Не иска да погледне мен и майка ни, която е на 80 години. Мъжът ми се прицели в кметското място в една малка община. Съвсем забрави за нас. По три дни не се обажда. Ако се опиташ да поговориш, следват обиди и псувни всякакви. Пред хората не е такъв. Добър, внимателен, любезен. Аз съм била виновна за лошите отношения, позволявала съм си да изказвам мнение. Той спечели изборите. Но аз съм от зле по-зле - не мога да ставам от леглото, не работя, не мога да се грижа за детето. Тежка депресия. Пропуснах да кажа само, че е баяч....Те в неговия край всички са такива. А аз съм внучка на свещеник. Вкъщи такива отношения не е имало и не мога да ги приема, тормозя се и мисля, че няма изход. Човекът не е създаден за семейство, насила прави всичко,което го караме вкъщи. Отдаден е на работата за хората, според мен - защото това е по-лесното. От мен и състоянието ми не се интересува - душа ли да ми давал? Какво можел да направи, да си бера кахъра. Не знам какво да правя? Това моето стана като разговор със психотерапевт... Но искам да споделя с някого.

Въпрос от редакцията на сайт "Архангел.бг": поради големия интерес към вече отговорения от психолога Милена Петрова въпрос, позволяваме си да го зададем и към свещениците от екипа на "Съпричастност". Въпросът изисква повече от една гледни точки. Ето го: Напоследък изглежда все по-актуален въпросът за любовта към себе си. От психологическа гледна точка, това е по-скоро положително качество. Въпросът ми е: влиза ли това в противоречие със заповедта на Христос да мразим себе си? Има ли противоречие между "да мразиш себе си" и "да обичаш ближния като себе си"?

Здравейте, отец Шаган! Благодаря сърдечно на Вас и Вашите колеги за добрата и полезна инициатива! Бих искал да Ви попитам относно въпрос, на който обаче не съм сигурен, че напълно съответства понятието "лицемерие" в Църквата. Това, което ме безпокои, е нещо като неубеденост, неискреност във Вярата. Сам нямам ясна представа. Като човек от семейство с традиционно положително отношение към Църквата, но не и "въцърковено", не съм израснал сред ясното и явно удържане на християнството. За щастие имам невероятни преподаватели, благодарение на които имах възможността да чуя за християнството, да чета изключително ценна литература и да видя подвижници, които са отдали живота си на Вярата. Проблемът е, че всички наистина хубави мисли и чувства, които съм получил след разговори, четене или гледане на филми, "отлитат" и когато влизам в храма или заставам за молитва, усещам нещо като неискреност в себе си. Не съм сигурен как да го опиша. Може би с пример. Най-важното, което разбрах от книгата на отец Атанасий Лимасолски "Изкуството да живееш с Бога" е, че основна цел в живота на всеки е общението с Бога в този свят и продължаването му във вечността. Отец Атанасий обаче споменава, че когато човек бива привличан към Църквата от Светия Дух, той изпитва благодатта във висока степен - т.е. поначало на въпросния вярващ е даден опит, който е основа за сравнение (необходимо в период, когато благодатта е "намаляла"). Естествено при всекиго обстоятелствата са различни. Лично аз не помня изпитването на тази благодат. Може би сам не съм наясно с това какво точно тя представлява, но доколкото ми се струва, нямам опитното изживяване, за което съм чел, и за което говори отец Атанасий. Съответно не усещам ясна убеденост в онези най-важни действия, които ни помагат в стремежа към Господ (изповед, причастие, молитва, пост и т.н.). Колко сериозен проблем е това и как би могло да се постъпи в тази ситуация според Вас? Предполагам мнозина други изпитват нещо подобно и би им било в полза да се запознаят с Вашия отговор. Благодаря Ви искрено за отделеното внимание!

Брат ми има проблем с наркотиците. Къде да потърся помощ, защото той започва да извършва престъпления. Не желае да разговаря с родителите ни по тази тема и приятелите му са от тази среда. Опитвал съм да направя среща с психолог, но той отказва.

Г-жо Петрова, напоследък изглежда все по-актуален въпросът за любовта към себе си. От психологическа гледна точка, това е по-скоро положително качество. Въпросът ми е: влиза ли това в противоречие със заповедта на Христос да мразим себе си? Има ли противоречие между "да мразиш себе си" и "да обичаш ближния като себе си"?

Здравейте! Израснах в семейство, в което липсваше всякаква любов. Баща ми е болезнено привързан към парите и изневеряваше на майка ми постоянно. Това спомогна пък майка ми да се пристрасти към алкохола. Била съм свидетел на много агресивни скандали и сбивания. В детското ми съзнание са се запечатали последиците от тях (често включваха кръв). Преживявайки своите собствени проблеми, понякога ме пренебрегваха. Предполагам това е и причината, поради която изпитвам огромна трудност при общуването с хора днес. Трудно ми е да се доверявам (особено на лица от другия пол) и да обичам истински. Страхувам се да се обвържа. Има ли начин, по който бих могла да преодолея страховете си и травмите от детството?

Здравейте! Паник атаките често настъпват ненадейно и без видима причина. Според Вас, кой е най-ефикасният метод за справяне в подобна ситуация?