Духовно просветен център

Чети, чети!

25.05.2020 г.
Автор: архимандрит Андрей Конанос

…Темата за родителите е безкрайна. Една жизнена тема, която никога няма да свърши, щом сте родители. Никога няма да има беседа за родители, която да им реши проблемите, нито ще има тема, която да обхваща всички неща. Това е така, защото човек винаги се учи в семейния живот; от момента, в който се запознава, създава отношения, сгодява се, жени се, създава децата си, докато склопи очи. И дори и след това. Фактът, че си родител, не свършва с това, да склопиш очи, а продължава завинаги! Ще продължиш това дело във вечността и ще помагаш на децата си и на целия свят. Ако си истински родител, ще помагаш! Накрая ще кажа как става това.

Бих искал да ви помоля и да ви кажа много приятелски, че би било много хубаво родителите да не казвате постоянно на децата вкъщи тази дума, която често употребявате, имайки предвид училището: „Чети, чети.” Този натиск, това притискане, това напрежение в името на доброто и правилното. Някой обаче казва: „Отче, не трябва ли да чете? Не трябва ли да се научи на обноски? Не трябва ли да се научи да се облича навреме и да се подготвя за училище? Не трябва ди да се прибира рано вкъщи?” (Говорим за най-малките деца.)

Това многократно „трябва” в действителност крие много хубави неща. Разбира се, не искаш нищо лошо – да чете детето ти, е нещо много хубаво и правилно, да се облича и да не излиза навън, без да си вземе якето, без да се закопчае... Вкъщи понякога се карат за такива дребни неща. Всички те трябва да се изпълняват. Наистина. Но начинът, по който го казваме, трябва да бъде такъв, че децата да не чувстват връзката с нас като някакво мъчение.  Тя не е мъчение. Знанието, четенето, каквото и да искаш от детето си, е плод на любовта. Трябва да бъде плод на вдъхновение, плод на въодушевление. Можеш ли да въодушевиш детето си да чете? Можеш ли да накараш детето си да възлюби четенето, да възлюби красотата, да възлюби реда в своя живот, да възлюби домакинството, да възлюби това, да бъде улегнал, завършен, автентичен човек? Това е хубавото. Да ревнува, тоест да има ревност към тези неща, да се възхищава на това, което ти правиш. Това е поразителното.

Нека ви кажа и нещо лично… Ще ви кажа как „отрязах“ телевизията, когато бях малък. Гледах много телевизия! Тогава, естествено, нямаше много канали, имаше само два – ЕРТ и YENEΔ. По-възрастните си спомнят. Въпреки това аз гледах твърде много телевизия. До такава степен, че дори нямаше нужда да вземаме програма вкъщи, защото знаех всички програми наизуст! Знаех кога да сменим канала, за да видим другия филм, после отново да сменим канала, за да гледаме нещо друго, започва друг филм... Много пъти заради това се вдигаше голяма врява вкъщи. Не смогвах изобщо да чета, но – как успявах? – и в училище бях добър, и гледах и много телевизия! Това ми даваше успокоение, казвах си: „Всичко е наред, добре вървя.” Родителите ми обаче искаха и да спя, искаха да спра, искаха и те да видят нещо... Гледах изключително много. Дотам, че много пъти ме вдигаха на ръце, за да ме отнесат да спя! Не се отлепях от телевизора! (…)

Първата година в гимназия ми направи впечатление, че по всяка дисциплина имахме различен учител. Това разнообразие много ме впечатли – имахме филолог, математик, физик, учител по физическо възпитание, богослов... Колко хубаво! Разнообразие! Виждахме хора, запознавахме се с различни характери! Това много ми хареса. Така се повдигаха духът и интересът ми.

Хареса ми, че учителят ни по математика ни обясни знаците плюс и минус по много увлекателен начин, изключително впечатляващ. Това много ме докосна, много се зарадвах. Бях втора смяна, училището свърши в седем вечерта и аз се прибрах вкъщи радостен, защото последните часове бяха по математика. Казвах си: „Ще седна сега, вечерта, да реша задачите по математика, защото са много пресни и свежи в главата ми от преподаването на учителя.” Бях изключително радостен, че съм ги схванал в училище. Много се въодушевих от урока, но гледах и часовника, защото в осем часа започваше един филм, който следях, казах си: „Бързо със задачите, за да изгледам филма!” Така че започнах да решавам. Потопих се, забравих се, обичах това, което правех, не разбирах какво ставаше... В един момент обърнах отзад в учебника да видя решението, погледнах... уравнението излезе! Леле! Имах още три упражнения. „Колко е часът? Без пет. Ще успея.” Филмът също не ми излизаше от ума. И тъй, реших докрай упражнението, реших и следващото, погледнах решението... беше вярно! „Леле, казвах си, колко е хубава математиката!” Обикнах я. Филмът започна! В хола, където бяха родителите ми, се чуваше музиката на филма. Чух, че той започваше! Сещам се и заглавието му, казваше се „Пътят” – обичайното всекидневие, един квартал, в който се случваха различни неща, невинен филм. В сравнение с днешните филми беше изключително невинен – никакво зло, никакви лукави неща, много човешки филм. Казвах си: „Сега, сега, ще реша и това упражнение и веднага отивам. Веднага отивам.” Седнах в края на стола, готов да тръгна. Какво стана обаче? Потопих се в упражненията, очаровах се. Гледам малко по-надолу следващото упражнение, реших и него; погледнах следващия раздел, да видя дали ще го разбера сам, и го разбрах. А след това, без да усетя как стана, чух музиката на филма, който свършваше. Филмът свърши! Беше станало девет без нещо. Чух музиката и си казах: „Ох, филмът свърши и не видях нищо! Сега какво ще стане?” И автоматично в мене – това по-скоро беше чудо – дойде този отговор: „Няма значение, нима не беше по-хубаво това, което правеше? Нима не беше хубаво това, че решаваше задачи и се радваше на това, което правиш? Правеше го от любов, с желание. Не искам да гледам отново филма. Ще решавам упражнения, ще чета книги.” Това по-скоро беше от Бога. (…)

Това, скъпи мои, казвам ви истината, никой не ми го предаде, никой не ми каза: „Не гледай телевизия!” с аргументи, с които да ме убеди, то само излезе от душата ми, тъй като на мястото на телевизията намерих нещо по-хубаво, нещо по-привлекателно, нещо, което плени душата ми и разхубави вътрешния ми свят. Възлюбих го и се влюбих в него. Това ще рече любовта към дадено нещо! Със сърцето си. С цялата топлина на душата си. Това ще те накара да оставиш онова, което правиш, и да го замениш с нещо ново.

Щом детето блуждае, не чете, не внимава, когато му говориш, значи умът му витае някъде другаде, нещо друго е обикнало, в нещо друго се е влюбило. Думата ерос по принцип в Църквата ще рече „мощен копнеж”. Тя не се свързва само с плътски неща, а въобще с копнежа, с желанието. Едно време хората казвали за някого, че е мераклия в това, което прави, т.е. обича го много. Животът без любов не може да продължи напред! Ако не си влюбен в това, което правиш, и не го обичаш, не постигаш успех, не даваш плод. Не се радваш на това, което правиш. Затова, ако избереш да правиш нещо в живота си, прави го с желание, обичай го и му се радвай.

Аз избрах определено нещо в живота си, защото не можех да помисля да стана нещо различно. (...) Когато избрах да стана богослов и да отида в класическо училище, да напусна общата гимназия, учителят по математика ме хвана и ми каза:
– Ела тук, бе! Добре ли си? Видях, че си заявил, че искаш да ходиш в класическия лицей.
– Да!
– Защо отиваш там?
– Защото – не знам дали трябва да ви кажа – искам да стана богослов!
– Е, не си добре! Не си ли виждаш оценките? Имаш 19 по математика, имаш 20 по физика, имаш 20 по другите дисциплини. Къде отиваш? Не разбрах, богослов? Какво ще правиш като богослов? За какво ти е да си богослов?! Богословите нямат работа, те не биват назначавани. Ти можеш да избереш някакво друго поприще.
И ми изброяваше различни училища, които той имаше предвид, а аз му казах:
– Ама тези не ми харесват.
– Добре, не ти харесват, но имаш 20!
– Да, имам 20, но сега съм възлюбил нещо друго и мисля да се занимавам в тази насока. Знам ли, филология, теология... Искам да се занимавам с хуманитарни науки, които не боравят с числа. Харесват ми тези неща, но сега искам да се занимавам с човека. Не чрез математиката. Бих искал по-лична връзка с хората. Ще стана богослов.
– Добре, сериозно ли говориш? Още си малък, обмисли го по-късно. Върви в някое общопрофилно училище. Не се обвързвай с това.
Когато някой отидеше в класическия лицей, след това не можеше лесно да се прехвърли в друго училище. Тогава акцентът падаше върху латинския език, старогръцкия език, историческите и филологическите дисциплини.
– Не, не, не прèчи, благодаря изключително много.

Той събра преподавателския колектив, за да настоява, че не трябва да напускам училището и да отивам в друго, но аз го направих. И не съжалявам и прославям Бога за това. Знаете ли защо го направих? Въпреки че тогава бях незрял (бях малък, бях първа година в лицея), си казвах, че искам да правя нещо, което да ме радва. Исках да се събуждам сутрин и да се радвам на това, което върша, а не да си мисля: „Ох, сега пак на работа, ох, сега пак ангария!”, и подбудата ми да бъде само заплатата. Не!

Никога не върши нещо в живота си, което ще те държи на крака само заради заплатата, защото в даден момент то ще те смаже душевно, ще те измори. Искаш да станеш някакъв? Направи го! И най-странното нещо да възлюбиш, ще го постигнеш, ще дадеш плод в областта, която ти избираш. За разлика от някой друг, който няма да успее в същото, което ти правиш, ако не го възлюби.

И тъй, тръгнах напред с голяма надежда, с много вяра, с голямо желание за това, което избрах да правя. И успях! И другото чудесно нещо е, че бях назначен като богослов, което също беше изключително трудно. И сега, когато се събуждам сутрин, отивам в училището и преподавам урока, казвам на децата: „Деца, направете своя избор в живота така, че когато дойде часът да го осъществите и бъдете назначени в някой офис, в някое предприятие, в някоя фирма, каквото и да правите, да се събуждате сутрин и да се радвате, че сте това, което сте! Да се радваш, че си учител по математика; да се радваш, че работиш в офис; да се радваш, че работиш в строителството.”

Познавам младежи, които работят в ковачницата на баща си и са много щастливи, защото това е тяхното желание, това им се отдава, това е любовта им към работата, това ги удовлетворява и насища. Искат да вземат един необработен материал и да му придадат форма, да го видят, че украсява някоя къща. Познавам един водопроводчик, който идва у дома, и аз гледам на него като на университетски преподавател поради помощта, която ми оказва в живота, толкова необходима! Той е много търсен в работата си, защото обича това, което прави и го прави с охота и желание, без да се тревожи. А аз го гледам и се разболявам, защото, ако аз правех това, което той прави, нямаше да издържа – не мога, не ми подхожда, не ми се отдава.

И тъй, всеки човек трябва да види какво му се отдава, какво обича да прави. Естествено, аз след това станах свещеник, избрах свещенството, което отначало исках.(…) Избрах да стана свещеник, и ако би трябвало отново да го направя, това със сигурност пак би изпълвало душата ми с щастие. Времето минава, идват моменти, в които се сещаш за старите неща и си казваш: „Колко хубаво, че направих този избор!” И се радваш, прославяш Бога! Хубаво е това, че не съжаляваш. Не съжалявам, че възлюбих само Тебе, Христе мой! Не съжалявам, че възлюбих само тебе, любимо богословие! Не съжалявам, че възлюбих само тебе, любимо училище! Не съжалявам за нищо! Хубаво е да избереш нещо в живота си и да не съжаляваш за избора. Хубаво е да станеш монах и да не съжаляваш за това. Да казваш: „Христе мой, ако се родя отново, пак това бих правил! Пак щях да се оженя, Пак щях да създам децата си. Пак щях да работя същата професия. Не го правя, понеже е необходимо да го правя, понеже няма какво друго да правя. Не отидох там, понеже там ме разпредели системата, компютърът на държавата, и нямаше къде другаде да отида.”

Разбира се, човек може впоследствие, дори и в подобна ситуация, да възлюби това, което прави. Познавах един човек, който беше приет във факултета по агрономство, макар че искаше да учи друго, но накрая възлюби изключително много това, което прави. Обикна науката, обикна земята, разнообразието на растенията, на цветята, мъдростта, с която Бог създава всичко това. Ако обаче на някого не му харесва това, което прави, не знам дали би трябвало да продължава. Би трябвало да прави нещо друго, за да може да го заобича, трябва да обикне това, което прави, за да издържи в живота. В противен случай остаряваш преждевременно.(…)

… любов. Харесва ми тази дума, защото е израз на велики истини и силни отношения, на силни божествени отношения. Любов към Бога. Любов към човека. Да можещ да обичаш! Да можеш да се отдаваш! Да можещ да влагаш всичко в това, което правиш! Така ще успееш. Виждал съм майки, които имат цял куп задължения и цял куп деца, а имат съвсем малко пари. Всичко друго е цял куп само парите са малко. И въпреки това те изпитват изключително голяма радост и въодушевление от това, което правят. Казваш си: „Как успява тази жена?” Защото обича това, което прави! Тя е влюбена в това, което прави, въодушевена е от това, което прави. И макар че се уморява – тя отморява, макар че дава всичко – тя се радва. И живее това, което казва псалмопевецът: „подновява се като на орел твоята младост” (Пс. 102:5), като на орел, който лети в облаците, в небесата, и прекосява небето с бодрост. Такива хора гледат на живота с чист поглед орлов поглед, както казваме. И минават годините, но вместо да залинеят и да се прегърбят, да се разболеят и духът им да отпадне, тяхната душа се услажда и разкрасява. Възможно е телесните сили някога да те напуснат, но бодростта на душата ти никога не трябва да те напуска. Може да си дядо, баба, да стигнеш до осемдесет, деветдесет, сто години, но бодростта на душата ти никога не трябва да изчезва.

Много е важно да не казваме на децата: „Чети, пиши, направи!”, всички тези принудителни заповеди. Трябва ти да покажеш това, което искаш детето ти да прави, да го покажеш въплътено и изобразено в своя собствен живот, за да те види и да го възревнува, да те види и да се удиви на това нещо. (…) Ние сме тези, които трябва да бъдем пример за децата, но не им даваме нищо, което да възревнуват, не им даваме нищо, което да ги плени. Казва се: „Благословен си, Христе, Боже наш, Който направи премъдри рибарите, като им изпрати Дух Свети, и чрез тях улови вселената. Човеколюбче, слава на Тебе.” Уловили вселената, тоест сякаш с мрежа привлекли всички към себе си. Как? Имали плам, били искрени в това, което правили.

Телевизията днес кара децата да се въодушевяват от много греховни неща, от суетни неща, които са много лъжливи, без качество, без автентичност на етоса, без силните истини, които помагат на децата да устоят в живота. Затова днес те нямат мечти, нямат големи идеали, техните идеали са да научат, да речем, само компютъра, да правят програми и т.н. Това ги грабва, това е завладяващо за тях. Дали обаче ние им даваме примери за стойностен живот? Дали ние вкъщи сме такива примери на вдъхновение? Не е нужно да бъдеш образован, за да си извор на вдъхновение за децата си (може основно училище да си завършил, но ако и това не си могъл, няма значение), а да знаеш просто да им кажеш една добра дума, да можеш да им покажеш, че животът е красив, че в него има нещо възвишено, че той е пространство, в което ще живеем Бога и ще се научим да обичаме, да имаме смирение, да имаме красива душа. Да им покажем, че си струва човек да се подвизава в живота. Не да събира пари, а да се научи да обича, да съществува заедно с тези, които обича, и да възлюби красивото. Да възлюби знанието, за да се просветли неговият ум и да разбере света със смирение, чрез знанието да се смирява и да прославя Бога.

Тогава на детето всичко ще му се стори много красиво. Душата му ще се очисти, сърцето му ще се очисти и успокои и ще види ясно какво иска, какво му харесва, какво търси, на какво да подражава. Това е. Днес децата са объркани, днес децата са болни. И ние сме ги разболели неволно, но съществуват и някои световни центрове, които разболяват хората не неволно, а с мащабен план, система и програма, разболяват децата. Нашите деца са болни. Те са гледали толкова много филми, пълни със суета, толкова много жестоки сцени, толкова много безсрамни диалози, толкова много скверни неща, потопени в тинята на подземния свят, че е напълно естествено да са толкова неестествени в своето поведение – нервни, напрегнати и откликващи отчасти на това, което ние искаме от тях.

Изключение са децата, които имат уравновесено семейство, като едно хубаво пристанище, едно истинско християнско семейство, в което не са нужни много думи, но добрата атмосфера непринудено се предава на децата. Направи ми впечатление семейството на един мой познат духовник, който е многодетен, има много деца. Те нямаха телевизор вкъщи, но имаха пиано, имаха музикални инструменти. Децата си бяха разпределили задълженията у дома. Правеха това, което в манастирите се нарича „общо послушание”, тоест всички заедно правят нещо. Веднъж бях при тях на гости, имаше толкова много хора, които трябваше да ядат, и всички се бяха събрали заедно, за да чистят фасул. След половин час, когато приключиха, започнаха да свирят на пиано и да пеят. Едни свиреха на пиано, други пееха, трети свиреха на други инструменти, имаше много хубава атмосфера на любов и топлина. След това играха на настолни игри, викаха, радваха се. Веднъж баща им ги попитал: „Искате ли да ви взема телевизор?” а те му отговорили: „Какво да го правим? Нали си прекарваме добре?”

Когато детето си прекарва добре, то не иска да гледа телевизия. Когато се забавлява с това, което прави, на него му харесва да го прави, и по никакъв начин не иска да го замени.(...)

 Поправете ме, ако греша. Простете ми, може да онеправдавам някои, но мисля, че там, където има въодушевление, децата се отзовават. Затова, възлюбени родители, а и тези, които не сте родители, но имате общо с хора, свързани с училищата, с децата и т.н., нека изтълкуваме правилно поведението на другия. Когато детето се въодушеви от нещо, то ще престане да върши онова, което не е имало смисъл и стойност в живота му. Щом играе часове наред на компютъра, това означава, че не е имало нещо по-добро, което да го въодушеви и да се занимава с него.

Веднъж попитах едно дете в училище:
– Кажи ми едно нещо в живота си, от което се оплакваш.
– Това, че съществува сънят. Не искам да съществува сънят! – отговори ми то.
– Защо?
– За да играя цяла нощ на компютъра! Така съжалявам, когато трябва да си лягам!
Казвам ви, наистина това ми отговори. Представете си каква любов има към компютъра! Любов, която е откраднала сърцето му. Това, което живее един монах на Света Гора, който не иска да спи от любов и копнеж към Бога и се моди цяла нощ, детето го живее с компютъра си. И го казва с такава богословска формулировка: „Искам да не съществува сънят, за да живея това, което обичам!” Ето, то е възлюбило нещо, но не е това, което би трябвало да възлюби, защото никой не му го е показал! Има някои неща, които вдъхновяват и които се преподават, и човек може да ги предаде на детето си, както и на обществото ни, ако иска, но ние показваме, че имаме други ориентации и други цели. Затова, когато искаш детето ти да върви напред, недей да викаш, недей да претендираш, а най-вече се моли за него. Трябва да се молиш и да му показваш красотата на това, което му предлагаш. Красотата трогва, хубавите неща трогват.

Искам да кажа, че красотата привлича детето. Когато покажеш на детето нещо красиво, то ще го привлече. Старецът Паисий казва нещо хубаво: „Когато очичките на дечицата заблестят от Христовата любов, те ще изоставят всичко останало.”

Защо някои от светите хора са оставили всичко и са се посветили само на Христос? И защо в часа на тяхното мъчение светът не ги е трогнал? Защо не са ги привлекли жените, насладите, ястията, ароматите, парите, имотите? Знаете, в часа на мъченията им обещавали всичко това:
– Остави другото и вземи това, което аз ти даваш то е много по-превъзходно!
И светците казвали:
– Но аз възлюбих превъзходното, много по-превъзходното възлюбих! На това служа и за това умирам . Показваш ми сега красотата на една жена, показваш ми красотата и приятния вкус на някакво ястие, насладата от парите, насладата от славата, но наслаждението, което аз изпитвам, е много по-голямо. Аз съм възлюбил нещо много по-висше от тази любов, която ти ми предлагаш в замяна. Моята любов побеждава всяка друга.

Затова светците много пострадали с тялото си в мъченията, но душата им живяла състояния, които не могат да опишат, защото и ние не можем да ги разберем. Ние не сме докоснали тази любов, която гаси всички други неща, не сме пленени от тази красота, която ще ни накара да гледаме по различен начин на всички други красоти и да ги поставим на друго място в сърцето си. Затова знаеш ли как страдаме? Даваме предимство на неща, които изобщо не са първостепенни, а последни. Но какво да правим, след като за нас това е първостепенното, след като още не сме видели красотата на истината, красотата на Бога, след като не сме пленени от Него? Логично е. Явлението има обяснение, имаме оправдание.

И тъй, нещата не се променят нито насила, нито с принуда, нито с викове. Така знае човекът, така прави. Не искайте от другите да превъзмогнат себе си само защото вие им го казвате. Себепревъзмогване, да надскочиш своето състояние и да живееш нещо друго – първо трябва да дойде някакво очарование, някакво привличане, удивление, любов. И тази любов не идва с викове, не идва с изисквания, а с молитва.

Възлюби Христос, обичай това, което правиш, обичай живота, обичай хората, обичай Бога и Божиите хора и това ще бъде твоят голям принос. Така душата на другия ще се смекчи. Така твоето дете ще види, че няма напрежение между баща му и майка му, че не викат, че техните думи не са като тръни в душата му, не го принуждават, а се отнасят внимателно към него. Много е хубаво детето да има двама родители, които се обичат, влюбени във всичко красиво в този свят, с хубави вдъхновения. Тогава детето, неговата душичка, ще се открехне. И ако тогава не стане чудото, ще стане в някой друг момент.

Някой ще каже: „Да, отче, но тогава ще сме изпуснали влака, сега трябва да чете. Ако това, което ти казваш, стане след 15 години, какво да правим? Ще  е завършил лицея.” Да, но ние не можем насила да направим така, че човекът да порасне преждевременно. Бог има Своите начини, Своето начертание, Своя замисъл за всеки човек. Ако вашите планове и тактиката, която досега сте следвали, са неуспешни или постоянно се провалят, замислете се да не би да се налага да измислите нещо друго. Не настоявам за това, което аз казвам, защото ще изпадна в същата грешка, ако го изисквам от вас, просто ви карам да се замислите, да не би тактиката, която често следваме – да притискаме другите, за да се променят, да се караме на децата си, за да четат – да не е правилна и да се налага да търсим друга тактика, която ще докосне сърцето. Да помогнем на децата да решават задачите със своето сърце – упражнения, уравнения, геометрия с „прави линии” през тяхното сърце, което ще живее в тази крива на любовта и на докосването на Бога. Тогава те ще приемат в сърцето си всичко по много по-различен начин.

Ако по някакъв начин съм ви смутил, ако някъде допускам грешка, ако понякога съм краен, простете ми, защото аз нямам деца, не съм баща и няма да бъда. И вие със сигурност знаете за тези неща много повече от мене, защото ги живеете в ежедневието. Ако имате някакво друго предложение или някаква друга идея, ще се радвам да ги чуя. Изпратете писмо в радиото* с това, което искате да кажете, за да размишляваме всички заедно върху него. Дано всеки дом има този дух на любов, топлина, красота, любов към доброто, към красотата на живота, към Божиите истини, така че децата непринудено, красиво, с лекота да обичат знанието за нещата от този свят и знанието на Бога и Христовата истина, която е извор и основа на всяко друго знание.

Бог да бъде винаги с нас!

* Става дума за предаването „Невидими преходи”, което авторът води по радиото на Митрополията в Пирея.

Из книгата „Укрепи душата си” , т. 1, 2014 г., храм „Св. Мина” Велико Търново

Още по темата
Още от Семейство и възпитание

Най-важното условие за щастието на детето

01.06.2020 г. | Дмитрий Семеник | Семейство и възпитание

Желаете ли щастие за децата си? Разбира се, всички родители желаят най-доброто за своите деца. Но тъкмо това добро всеки родител го разбира по своему. Или поне има различно виждане за постигането му на практика...

Възпитанието на личността

01.06.2020 г. | иконом Василий Шаган | Семейство и възпитание

Родителите имат право да предадат на децата си своите виждания, култура и вяра, но носят и пълната отговорност да ги доведат до основната цел на възпитанието – истинската свобода. Правилно да избират между истината и лъжата, между доброто и злото...

Културата на дома определя и културата на подрастващите деца

15.05.2020 г. | Милена Стоева, иконом Василий Шаган | Семейство и възпитание

Чистотата на духа, на нравите и на вярата са основните ценности, които определят битието на една израстваща личност. Децата поемат всичко, което се случва около тях... 15 май – международен ден на семейството...

Какво се случва в центъра

Моята история

"Господи, аз бях до тук!"

Любов и брак

Женските избори