Как се поклонихме на иконата на Богородица в Бухово

30.12.2015 г.
Храм Св. Николай Чудотворец в Бухово
Автор: Десислава Неделчева

Бях приспала децата и нещо шетах във всекидневната, когато в късните часове попаднах на филм по БНТ за чудотворна икона на Богородица в Бухово. Филмът показваше буховски постиндустриален пейзаж, оредяла растителност, ниски работнически блокчета с окапала мазилка. Местех разни неща из шкафовете, когато рязко седнах, развълнувах се и загледах втренчено. „Достойно ест” с режисьори Зорница Гюрова и Ваня Иванова беше силно преживяване. В следващите дни разказвах на някои приятели.

Същата есен този филм участва в Седмицата на православната книга във Варна. Бях в залата, но по някое време излязох с онова вълнение, беше ми трудно да го гледам.

Месец  по-късно, в края на октомври отидох в София да видя приятели. Звъннах на Димитрина. Казахме си, че няма да е лошо да видим тези дни иконата на Божията майка в Бухово. Ако стане – стане. Разчитах на нея да намери кола и шофьор от София до Бухово.

Стана точно в деня, когато трябваше да пътувам следобед за Варна.

Тръгнахме в 7 сутринта от паметника „Левски” - аз, Димитрина и Лъчо. Денят беше ясен и студен. Лъчо се извини, че колата му не била в добър вид, ходел с нея за риба в село Яна. Стигнахме Бухово бързо и направо.

Градчето се намира до Кремиковци, на 25 км от центъра на София, на южните склонове на Стара планина. Хубаво място е било преди урановата мина и завода в Кремиковци. Видя ми се посърнало, сякаш се отърсваше от някаква тежка болест. Не можеше да се съвземе, въпреки че химическата буря беше отминала.

Търсихме църквата „Св. Николай”, попитахме веднъж и ни насочиха сякаш в дъното на градчето, бяхме стигнали до нея, но се оглеждахме подозрително. Разпознахме нещо като параклис в единия край на гробище. Да, това била църквата „Св. Николай”, малка и гробищна. Слязохме от колата, нетърпеливи да влезем при иконата, знаем, че е в тази църква. Е, да, но църквата е заключена и никой наоколо не се вижда.

Нагласата ни беше, че до обяд трябва да се приберем в София, те двамата да отидат на работа, а аз да потегля към Варна.

Видяхме една жена с метла на двора. „Добро утро!” – „Тихо, че имам хора да спят вкъщи!” Разбра какво питаме, каза, че ключът за църквата бил у бай Георги, а той живеел на втората пресечка оттук, вдясно.

Намерихме къщата на бай Георги, звънецът звъни, но никой не излиза. Викнахме, колкото да разлаем кучетата, никой не се мяркаше по уличката. Беше рано сутрин, сряда. Никой ли не живееше тук или всички бяха отишли на работа? Заоглеждахме съседните къщи – нищо. След десетина минути забелязахме старец да излиза от къща в долния край на уличката. Каза ни: „Георги ли? Сигурно е отишъл до „Fresh”-a, ей сега ще дойде”. Какъв ще да е този Фреш, смесен магазин, кръчме или нещо такова. Обаче изобщо не идва. Видяхме ключ от вътрешната страна на външната врата, влязохме в двора и пак завикахме дали има някого. Надникнахме през прозореца, вратата на постройката беше отключена, а вътре на леглото до инвалидна количка седеше пожълтяла жена, изглеждаше много болна. Извинихме се, че влизаме по този начин и обяснихме кого и какво търсим. Тя ни каза: „Ключът за църквата е у мъжа ми Георги, той отиде до аптеката, но иконата не е в църквата.”

Докато с Димитрина разговаряхме с болната, Лъчо стоеше опрян на колата отвън и беше „влязъл” в телефона си. Открил телефонния номер на свещеника, който служел в тукашната църква. Звъни му и подава телефона на Димитрина, тя се извинява и обяснява. Отсреща беше гласът на отец Георги Спасов. Да, той служел тук, но сега бил в София, където също служи. Потвърди, че ключът е у бай Георги, но къде е иконата да питаме кметицата на Бухово.

Тръгнахме към кметството. То беше в обща сграда с детската градина, на първия етаж кметство, на втория – детска градина. В ъгъла на приемния етаж чакаше коледните празници една полуукрасена изкуствена елха. Кметицата я нямаше, но имаше служителка, която изглеждаше балансирана и услужлива. Намери телефона на бай Георги, звънна му и всички разбрахме, че той е отишъл в аптека, но в софийска, щял да се върне в 10.30.  Предложих самите ние да потегляме към София, защото ще закъснеят за работа…Междувременно отец Георги ни беше върнал обаждане, с което питаше докъде сме стигнали в търсенето на иконата и ни увери, че дори и да не успеем да я видим, Богородица е видяла нашето старание и все едно сме я видели.

Мислех, че Лъчо е подразнен от трудоемкия развой на нашето поклонение, но той най-неочаквано предложи да отидем в местната кръчма и да изпием по един чай, да опитаме някоя баничка и да видим буховско население. Отидохме, купихме по нещо, седнахме на пейка и маса и зачакахме да стане 10.30. След час тръгнахме към кметството, където вече ни чакаше бай Георги със загрижената служителка. Върнал се набързо от София заради нас, имал ключ, но иконата не била в църквата, била в къщата на Ангел, сега ще му се обади по телефона. Звъни му пред нас и обяснява. Разбрахме, че Ангел пазел иконата у дома си, но самият не бил в момента в Бухово, а отишъл в Сеславци на лозето си да поработи, тъкмо бил отишъл, разтоварил багажа и сега какво, да тръгва обратно ли?

Отидохме в църквата с бай Георги и зачакахме Ангел. Купихме свещи, книга за чудесата на иконата, диск с филма, който „събира” пари за нова църква „Достойно ест” в Бухово. Сегашната църква не била обезопасена и хората се страхували за „своята” икона, та я пазели по домовете си. Ангел дойде след  половин час. Чухме отвън ръмженето на колата и Лъчо ни подкани да излезем да посрещнем иконата.  Наредихме се тримата развълнувани в мъничък кордон. Тя идваше. Колата даде назад и спря. Ангел отвори багажника. „Вече няма да вдигам телефона. Човек тъкмо е пристигнал на мястото си, разтоварил си е такъмите и почти е захванал работата си и хоп! Събирай и се връщай! На вас кой ви каза да идвате в сряда да гледате иконата? Идва се в петък, на акатиста.” Ангел беше ядосан и ние смутолевихме извинения. Бай Георги и Ангел понесоха иконата в специално направена дървена кутия с  удобен ремък за носене.

Всеки от нас тримата имаше своите минути насаме с иконата на Богородица.

Беше вълшебно и смислено. Казахме Й, каквото имахме.

Нашите двама Ангели ни чакаха в съседно помещение до църквата. Когато решихме, че сме готови за тръгване, им се обадихме и сърдечно благодарихме, бяхме развълнувани и просълзени. Те излязоха и сега имаше в тях някаква стаена радост, че услужиха с времето и усилията си. „Дано Тя да ви помогне и да намерите разрешение на проблемите си!” – пожелаха ни и се сбогувахме с ръкостискане.

Качихме се в колата и към обяд потеглихме за София. В колата се радвахме като деца. Обадихме се на о. Георги Спасов, за да му благодарим за съдействието. Той на нас благодари, че сме направили това пътуване и тази среща.

 

 

 

 

Още от Моята история

8 часа молитва, 8 часа труд и 8 часа за всичко останало

24.08.2017 г. | професор Александър Дворкин | Моята история

Има хора, върху които се държи нашата Църква. Да, разбира се, оглавява я Сам Господ, но понякога ние срещаме мъже и жени, които са Го възлюбили с цялото си сърце, целия си разум и цялата си душа, и виждаме, че чрез тази любов Той Сам се отразява в тях. Такъв човек беше Неврокопският митрополит Натанаил.

Бог много те обича!

09.12.2016 г. | Габриела Гаврилова | Моята история

Възможно ли е човек да получи изгаряне 90 процента и да оцелее, и то не само да е жив, но да няма видими следи от това? Е, това се случва с Николай Митев. Мъж на средна възраст, който 24 години е работил като водолазен инструктор. При поредно пътуване край бреговете на Америка на яхтата става взрив, той е сам, успява да скочи в...

Под Покрова на Богородица

01.10.2016 г. | свeщеник Алексей Атанасов | Моята история

Искам да ви разкажа една история във връзка с днешния празник – Покров Богородичен. Тя се случи преди четири години. Бях отишъл да служа в с. Николаевка и една от жените, ромка, идва и казва: – Отче, с нашия род става нещо лошо. Първо помислих, че като всички, се оплаква от живота – колко лоши неща се случват. Но когато...

Какво се случва в центъра