В подкрепа на любовта. Защо е нужен църковният брак?

19.08.2014 г.
Автор: Александър Ткаченко

Заради какво хората встъпват в брак? На някого този въпрос би му се сторил напълно безсмислен, тъй като в брак се встъпва не „заради”, а „защото”. Защото се обичат, защото не виждат своя по-нататъшен живот без любимия човек до себе си. Трудно някой би оспорил това. Бракът е закономерно следствие на взаимната любов между мъжа и жената. В този смисъл той е ценен сам по себе си и не се нуждае от допълнителни аргументи.

Но защо тогава днес бракът е станал толкова нетраен, защо количеството на разводите, според статистиката, доста често надхвърля количеството на браковете? Къде изчезват у младите хора любовта и стремежът да бъдат заедно, след като се развеждат понякога, без да успеят да отпразнуват дори първата годишнина от своята сватба?

Нека дърветата спрат да се клатят

Като цяло в съвременното общество бракът представлява печално зрелище. Брачни договори, в които се уговаря предварително – на кого, какво и колко ще се падне при развод; така наречените – „пробни бракове”, когато мъж и жена се споразумяват – да поживеем засега така, че току-виж не си подхождаме… И накрая – най-странната форма на съжителство, която, кой знае защо, наричат „граждански брак”( в Русия – бел. на превод.), когато фактически се намират в брачни отношения, хората категорично не желаят да регистрират това под никаква форма. Зад всички тези нововъведения се крие една учудваща липса на вяра в собственото сърце, неувереност в своя избор, недоверие към чувствата на любимия човек…

Усещането е такова, сякаш хората просто са започнали да се страхуват от себе си и един от друг, при това толкова силно, че на самия брак много често днес се гледа най-вече като на потенциален бъдещ развод. И всички „пробни”, „граждански” и други подобни на тях форми на брак, в действителност са израз на този страх. Нали, ако смятаме, че брак не е имало, или е бил условен, значи – и развод не е възможен по принцип, тъй като не може да се разруши онова, което един вид не е съществувало. Тази хитра логика доста напомня разсъжденията на Врабчо от известната приказка: „…Нека дърветата спрат да се клатят! Тогава и вятър няма да има”. Излиза, че гаранцията да няма развод, е в липсата на брак. А най-доброто средство при главоболие е гилотината…

Впрочем, регистрираният брак днес почти не се различава от „пробния”. Когато четеш във вестника за някой известен артист, че той е: „…прекрасен съпруг и много щастлив в четвъртия си законен брак”, някак си не ти се ще да завиждаш на такова щастие. Четири брака, и всичките – по любов! Без коментар.

Очевидно трябва да признаем, че взаимната любов е прекрасно основание за встъпване в брак, но за съвместния живот в брака тя, уви, много често бива недостатъчна. За тази цел тя е прекалено уязвима. При някои, както пише Владимир Маяковски, „любовната лодка се разбива в бита”. А при други – в измяната… Даже най-обикновеното нежелание да разберем другия, може да убие любовта. Значи в брака са нужни някакви други, по-устойчиви мотиви и смисъл, които и самата любов да опазят от катастрофа.
Какво друго обаче може да обединява семейството по-силно и по-сигурно, отколкото любовта? Може би децата? Но децата ще пораснат и ще се изправят пред същия този въпрос: защо хората встъпват в брак? И ако смисълът на брака е само в раждането и възпитаването на следващото поколение, то това не е смисъл, а безсмислица. Защото безкрайната поредица от нули в крайна сметка е равна на нула.
Вероятно основа на щастливия брак може да стане някаква негова свръх мотивация, която прави изначално неоправдана която и да било субективна причина за развод. А сферата, където действат свръх мотивациите – това е светът на религията, която извежда човека във вечността, зад пределите на неговия земен живот.

С какво се зарежда моторолер?

Необходимостта да намерят висш смисъл на своя съпружески съюз разбират или интуитивно чувстват много двойки, встъпващи в брак. Затова венчаването на младоженците след регистрацията в Ритуалната зала е станало днес в Русия почти традиционно. При това се венчават не само въцърковени двойки, но и хора, които дотогава рядко са ходили в храма, освен от любопитство. Очевидно се предполага, че венчаният брак ще бъде по-здрав и по-щастлив от невенчания, че Бог по някакъв свръхестествен начин  ще осигури неговата нерушимост.
Уви, уви… За съжаление, венчаните бракове също доста често се оказват нездрави. И възниква закономерният въпрос: а каква е тогава всъщност разликата? Какво друго има в църковния брак, което го няма в обикновения, гражданския? И ако това „нещо” все пак го има, то защо тогава не дава гарантиран резултат?
Разлика безусловно има. При това – принципна.
В Църквата значението на брака е толкова извисено, че се разбира като Тайнство. А всяко Тайнство в Църквата е пряко действие на Бога, Който по молитвите на вярващите им дава Своята благодатна помощ.
Обикновеният брак, по своето определение, е само вписване на промяната в гражданското състояние. Просто един бюрократичен акт, при който държавата признава дадения съюз за юридически законен.
Представете си, че две момчета са родени в един и същи ден. Но на едното от тях за поредния рожден ден са подарили велосипед, музикален плеер, микроскоп, нова раница и още куп най-различни подаръци. А на другото просто са казали: „Имай предвид, че днес ти навърши десет години”. И толкова. Никакви подаръци, просто констатация на факта. И тук, и там – има рожден ден, но разликата между тях е очевидна.
Църквата се отнася с уважение към гражданския брак, но за своите членове Тя е приготвила нещо повече от една обикновена регистрация. В Тайнството на брака младоженците получават от Бога особени дарове, нови качества и способности, които по-рано те не са имали. Но сами по себе си тези дарове още не дават гаранция за щастлив семеен живот. Момчето, получило подаръците, може да счупи велосипеда, да загуби плеера, да скъса раницата, а с микроскопа – да забива гвоздеи. И в този случай то по нищо няма да се отличава от своя нещастен връстник, който не е получил за рождения си ден нищо.
Така и даровете на Бога може да оцени и да използва правилно само този, който осъзнава, че ги е получил, и знае за какво са му нужни.
По този начин въпросът за разликата между църковния и гражданския брак се свежда до друг един въпрос – по какво се различава християнинът от невярващия човек? Тук отговорът е по-лесен: невярващият човек, дори да е най-нравствен и добродетелен, осмисля своето съществуване само в пределите, ограничени от неговата физическа смърт.
А християнинът живее за вечността. Целият му земен живот е само подготовка за живота в бъдещия век. Затова всички крайни цели и смисълът на неговото битие са проектирани именно там, зад прага на смъртта, до който за невярващия човек свършва абсолютно всичко.
Християнският брак – това е път на съпрузите към блажената вечност с Христа. Той започва тук, на земята, но ги води към Небето. Този път не е като движещ се сам по себе си ескалатор. Да се върви по него, понякога е толкова трудно, че човешките сили просто не стигат, за да бъде преодолян. Но невъзможното за човеците е възможно за Бога. Даровете на благодатта, получени от съпрузите християни в Тайнството на брака, имат тъкмо такова предназначение – да подкрепят човешката немощ по този път. Господ щедро дарява с тях всички християнски семейства, но те може да бъдат използвани само по предназначение. И този, който се венчава в Църквата с някаква друга цел, рискува да изживее живота си, без дори да се докосне до тези чудни Божи дарове. Защото силите, дадени за извисяване към Небето и Вечността, не може да бъдат използвани за по-„приземени” задачи. Както и с гориво за космически кораб не може да се зарежда моторолер.

 

Реброто на Адам

В Евангелието Христос говори за брака със странни думи: „…ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи до жена си, и ще бъдат двамата една плът; тъй че те вече не са двама, а една плът” (Мк.10:8). Оказва се, че смисълът на брака е в това, да станат двамата едно! При това, „една плът” тук съвсем не означава само „едно тяло”. Става дума за такава дълбочина на единението във взаимната любов, когато двама вече не виждат живота си един без друг, и всеки осъзнава себе си като продължение на любимия, негова неразделна част. Как става възможно такова чудо – трудно е да се разбере, ако не знаем Библейската история за сътворението на човека.

В Библията се казва, че Бог създал човек, в който мъжкото и женското начало присъствали в цялата си пълнота. Всички свойства и качества на личността, които днес определяме като мъжки, или – женски, в Адам са били заложени изначално. Първият човек бил самодостатъчно същество, той притежавал в пълнота знанията за заобикалящия го сътворен свят, тъй като бил създаден от Бога за господство над този свят. Но в своето съвършенство и самодостатъчност той бил сам. А да живееш само за себе си, е тягостно дори в Рая. И тогава Бог сътворил за Адам жена. Ето как е написано за това в Книга Битие: „И рече Господ Бог: не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен” (Бит. 2:18). Действително, думата помощник,  използвана при превода на Библията, тук не съответства напълно на еврейския оригинал. Възможен е друг превод на тази фраза: „да му сътворим такъв, който го допълва и би бил при него”. Следва описание на акта на сътворяването на жената, който е напълно уникален и няма аналог в библейската история за сътворението на света. Бог твори жената от… самия Адам: „И даде Господ Бог на човека дълбок сън; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека. И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа (си). Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът” (Бит. 2:21-24).
Ето откъде Христос цитира думите за единството и нерушимостта на брака. Първата жена станала плът от плътта на мъжа не в алегоричен, а в съвсем пряк смисъл. Ние не можем сега със сигурност да знаем как точно се е случило това изключително събитие. Може само да кажем, че прословутото „ребро на Адам”, над което в съветските времена така обичаха да се надсмиват пропагандистите на „научния атеизъм”, също е резултат на неточен превод. Думата, преведена като „ребро”, в староеврейския език има по-широко значение – ребро, хълбок, страна и дори – едно от крилата на вратата. Затова не бива да разбираме библейското „ребро” единствено в анатомичен смисъл. Смисълът на тази дума е в това, че жената е равноценна и равнозначна по своето достойнство половина на човешкия род. Бог сътворил на Адам жена, като отделил от него една част, тази страна, където женската природа в него вече е съществувала. Как  се е случило това, е тайна на творението. Но изразът „моята половинка”, по отношение на жената, от християнска гледна точка далеч не е само поетична метафора. Това по-скоро е констатация на факта. Св. Йоан Златоуст казва за това съвсем точно: „Онзи, който не е съединен с връзките на брака, не представлява единно цяло, а само половина. Мъжът и жената не са двама души, а един човек”.
А за радостното възклицание на Адам, като видял пред себе си допълващата неговото битие жена – „ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми ”, св. Астерий Амасийски пише: „Тези думи на Адам са били общо признание от името на всички мъже към всички жени, към целия женски род. Думите му задължават всички останали мъже. Тъй като онова, което се е случило в началото с първосъздадените, е преминало в природата на потомците им”.

 

Грешката на Казанова
 

От Адам и Ева мъжът и жената изпитват влечение един към друг, като се стремят да възстановят единството на общата си природа. Но защо тогава Църквата така категорично осъжда блудството? Щом това влечение е заложено в тяхното естество, то какво лошо има в неговото удовлетворяване, пък било то и без брак? Съвременната идеология на така наречената „свободна любов” се гради тъкмо на това природно влечение между половете. Основната теза на тази идеология звучи примерно така: ако човекът има потребност, трябва да я задоволи, нали което е естествено, не може да бъде безобразие.
Звучи като че ли логично. Но по своето съдържание тази фраза е крайно погрешна и вътрешно противоречива.
Работата е там, че думата „безобразие” е християнски термин, който означава отсъствие у някого на образа Божи. Човекът е сътворен по Божи образ, но естеството или природата в него не е израз на този образ. Християнството ясно разделя в човека личността и естеството, принадлежащо на тази личност. И тъй като Сам Бог е Личност, то и образът Му в човека е въплътен на ниво личност. А естеството е лишено от този образ, тъй като е безлично.
В брака се подразбират две нива на единство между съпрузите – личностно и природно. В християнския брак човек с радост и удивление започва да разбира, че онази красота на душата, онези достойнства и качества на личността, които са му така скъпи у любимия човек, това не е нещо друго, а именно отблясък от красотата на Божия образ. И такъв поглед един към друг, като към икона на Създателя, разбира се, свързва мъжа и жената много по-силно от обикновеното естествено влечение.
Блудството обединява хората само на нивото на естеството. Това е вредна форма на човешки отношения, при които мъжът и жената влизат в телесна близост, подчинявайки се само на влечението на своята природа, и напълно игнорират един в друг личността, образа Божи. Това всъщност се явява безобразие, или липса на целомъдрие, което понякога погрешно се възприема като отричане на телесните отношения но принцип. В действителност, именно в брака точно тези отношения се явяват целомъдрени, тъй като подразбират цялостното възприемане на любимия човек.
Вредността на нецеломъдреното отношение към противоположния пол може по-добре да се разбере с пример от житието на светите преподобни Петър и Феврония Муромски.
„Един мъж, който плавал със семейството си в една лодка с Феврония, започнал да заглежда княгинята. Святата жена веднага разгадала неговите помисли и му преподала един урок: „Загреби вода от едната и от другата страна на лодката, – помолила тя. – Еднаква ли е водата, или едната е по-сладка от другата?” – „Еднаква”, – отговорил той. „Точно така е еднакво и женското естество, – казала Феврония. – Защо забрави своята жена и за чуждата имаше помисли?” Изобличеният се смутил и се покаял в душата си”.
Тук  добре се вижда удивително спокойната, цялостна мъдрост на преп. Феврония. А на фона на тази мъдрост личи откровената глупост на „естествения” порив на ценителя на женска красота.
Нещастният граф Казанова се опитвал да изгребе океана с чаена лъжичка. Той пропилял живота си в търсене на своя идеал в чуждите постели, но така и не разбрал, че пълнотата на любовта е достижима само в брака. Когато не само естеството, но всички свои помисли и стремежи, целия си живот без остатък човек посвещава на своята избраница. Когато красотата на всички жени в света за мъжа изведнъж губи смисъл, защото цялата женска красота и пленителност в цялата си дълбочина вече се е разкрила за него в лицето на любимата жена.

Двете страни на единството

В разказа „Душичка” А.П. Чехов е описал един удивителен феномен на съпружеския живот. Героинята на разказа, Оленка, дотолкова е погълната от интересите и работата на мъжа си, че незабелязано  му се уподобява почти във всичко. Разбира се, Чехов, с присъщата му ирония, е изобразил този неин талант само като следствие от вътрешната й духовна пустота. С тази цел той два пъти в хода на разказа оставя Оленка вдовица, а в края му я лишава от надеждата за трети брак с напусналия жена си ветеринар. Но независимо от всички усилия на Антон Павлович, (а може би и – въпреки тях) Оленка не изглежда в разказа като празно, безсъдържателно същество. Даже в този карикатурен вид, способността й напълно да се отдава на любимия човек, предизвиква дълбоко уважение. Въпросът е, че съпружеските отношения предполагат такава степен на откровеност и близост, такъв тесен контакт между двама души, че подобно взаимно проникване на личностите на мъжа и жената става просто неизбежно.
Навярно всеки е срещал в своя живот хора с особено, неотразимо лично обаяние. При първа среща с такъв човек, след час-два общуване с него, изведнъж започваш да разбираш, че неволно се стараеш да приличаш на него, копираш неговата интонация, мимики, жест…
В брака такова взаимно влияние на съпрузите един на друг е несравнимо по-силно. Мъжът и жената започват сякаш да се отразяват един в друг. И какво щастие е само да виждаш, как с всеки ден в тебе се появяват все повече нови черти, които са ти така скъпи в любимия човек! С каква радост и удивление започваш да забелязваш, как и в него все по-често се прокрадва нещо, принадлежало по-рано само на теб!
И колко непоносимо болезнено и страшно става, когато такава близост изведнъж се разруши, и човек отново остава сам, в празнотата. Понякога може да чуем: „Ами ако любовта е отминала? Какво има да се мъчим – разделяме се, и край. Не е болка за умиране!”.
Не, това наистина е болка, това е голяма беда. Разводът винаги е трагедия, каквато и причина да го е предизвикала. Все пак хората са се обичали, имали са в живота си онова единство, което всеки ден е изпълвало сърцата им с радост … Всяка разбита любов непременно оставя в душата на човека дълбока рана. И няма значение дали това е разрушен брак или прекъсната връзка. Когато сте се сраснали със своята половинка, живеете един живот, дишате в един дъх и трябва изведнъж да се откъснете и да си тръгнете, не е възможно да не кърви. А след това, с изтерзана душа, да се опитвате да живеете нататък и да се надявате, че новата любов ще бъде по-щастлива…
В Църквата разводът се възприема именно като катастрофа, в резултат на която бракът е престанал да съществува. Затова няма
и никога не е имало никакви обреди и свещенодействия за разтрогване на брака в Църквата. Във всяко свещенодействие Църквата призовава Божието благословение върху хората и техните добри начинания. А какво може да се благослови в развода? Нищо. Може само с мъка да признаем, че любовта на Земята вече е с една по-малко.

Кой ни удря отзад?

Защо хората се карат даже в щастлив брак? Нали се обичат, не могат да живеят един без друг, а се карат за най-малката глупост.

Чакаме с нетърпение бурята,
По-скоро да тресне гръм.
Живеем – като два тъмни облака,
Господи, как живеем…
А пък поводът – по-дребен от зрънце,
Но веднага сърцата заключваме…
Дъщеричката ни, тревожно слънчице,
Мята се между облаците.

 

В това прекрасно стихотворение на В. Ермаков особено интересен е един детайл: в действителност, причините за семейните кавги са толкова незначителни, че дори е неловко да се говори сериозно за тях. Но защо тогава такива нищожни поводи предизвикват у хора, които се обичат, толкова бурна реакция?
Обяснение за това трябва да търсим отново в природното и личностното единение между мъжа и жената в брака. Станали една плът и една душа, хората започват да възприемат много болезнено дори най-малкия намек за неприязън или просто невнимание от страна на съпруга. Всяка, дори най-дребната обида, при такава степен на отвореност един пред друг започва да се възприема като предателство и измяна. Това състояние с много тънък психологизъм е изобразено от Лев Толстой в романа „Анна Каренина”, когато Левин и Кити за пръв път се скарват след сватбата.
„Но още щом отвори уста, от нея се изтръгнаха укорни думи на безсмислена ревност, на всичко онова, което бе я измъчвало през тоя половин час, който бе прекарала неподвижно, седнала на прозореца. Едва сега за пръв път той разбра ясно онова, което не разбираше, когато след венчавката бе я повел от черквата. Разбра, че тя не само му е близка, но че сега той не знае къде свършва тя и къде започва той. Разбра го по онова мъчително чувство на раздвоение, което изпитваше в тоя миг. В първия момент се обиди, но още същия миг почувства, че не може да бъде наскърбен от нея, че тя и той са едно и също нещо. В първия миг изпитваше чувство, подобно на онова, което човек изпитва, когато, след като е получил неочаквано силен удар отзад, с яд и желание за мъст се обръща, за да намери виновника, и се убеждава, че той самият се е ударил неочаквано, че няма на кого да се сърди и трябва да понесе и облекчи болката си.”
Тези удари отзад са действието на греха, който живее в човешката природа. Защото естеството на потомците на Адам и Ева е унаследило не само способността на мъжа и жената да се съединяват в надиндивидуалното единство на брака, но и всички болезнени недъзи на нашата природа, появили се като резултат от отпадането на първите хора от Бога. А смисълът на всяка страст и всеки грях в крайна сметка може да сведем до егоизма и неспособността на падналия човек да обича когото и да било, освен самия себе си. В православната аскетика тази страшна сила, отделяща хората от Бога и един от друг, се нарича „себичност”.
А в брака тази сила действа може би по-разрушително, отколкото където и да било. Съпрузите са станали в брака едно цялостно същество, не знаят, къде свършва тя и къде започва той; но всеки от тях е донесъл в това единство своите духовни недъзи. И на всеки ще му се наложи да усети върху себе си тежестта на тази „себичност”  у своя избраник, неговия егоизъм и вътрешна захабеност. Двете „себичности” започват да разкъсват единството на двамата влюбени отвътре. Всяка караница заплашва да се превърне в катастрофа, защото в брака, обиждайки другия, човек всъщност нанася рана сам на себе си. Бракът прави взаимното проникване на двама души почти абсолютно, а двата егоизма измъчват тази единна плът, като използват и най-незначителните поводи за свади.
Такава духовна корозия може незабелязано да подрони и унищожи и най-силната любов. М
оже да я запазим  само с Божията помощ.  
 

Онова, което е по-силно от смъртта
 

Ето тук вече става ясно, защо са нужни даровете на благодатта, които мъжът и жената получават в Тайнството на брака. За християните любовта не е абстрактна субстанция, разлята във въздуха. Това по-скоро е способ на битието да уподоби човека на Бога, Който е Любов. И ако съпрузите-християни виждат, че греховете им убиват в тях способността да водят това Богоподобно битие, те знаят с какво се лекува този недъг. Като се причастяват в Тайнството Евхаристия с пречистите Тяло и Кръв Христови, членовете на Църквата по непостижим начин се съединяват с Христа. И получават сили да се борят по-нататък за своята любов със собствения си егоизъм. А Венчаването открива за съпрузите възможността съвместно да пристъпват към Евхаристийната чаша.
И ако в обикновения брак мъжът и жената са принудени сами, с последни сили да се опитват да пренесат своята любов през житейските бури и катаклизми, то в християнския брак гаранция за единството между мъжа и жената е в единението им с Христа, който им дава търпение и кротост, способност да отстъпват в споровете и да носят теготите си един на друг.
За да можем окончателно да разберем разликата между Църковния брак и гражданския, просто трябва да погледнем, какви са свойствата на любовта, която ни дава Христос. Апостол Павел пише: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява” (1 Кор. 13:4-7).
Нека всеки човек, колкото и скептично да се отнася към християнството, да се опита да премери тези характеристики със своето чувство. И веднага ще стане ясно, защо човешката любов е така уязвима и крехка, а Божествената – по-силна от смъртта.

 

И “Ти” и “Аз” са отминал сън,
Разтворил се в неизразима Светлина.
Ще се срещнем зад времевия предел,
Щастливи, приласкани деца.
(А. Белый)

В християнския брак мъжът и жената вярват, че дори физическата смърт не разрушава единството на любовта им, и както казва свети Йоан Златоуст, „…в бъдещия век верните съпрузи без боязън ще се срещнат и ще пребивават вечно с Христос и един с друг във велика радост”.

превод от руски Румяна Рашкова
, Рита Шаганене

foma.ru
 

 

Още от Любов и брак

Грях ли е съжителството без брак?

02.06.2016 г. | Никита Попов | Любов и брак

Днес все по-чести са двойките, живеещи, без да регистрират в общината своите отношения, да не говорим пък за църковно венчило. И ако упрекнем такава двойка в блудно съжителство, тя много ще се учуди. За такива «бракове» затварят очите си и родителите, смятайки, че тази «проба на семейния живот» ще научи на много неща...

Бракът е тайнство на човешкия живот

25.11.2014 г. | Архангел.бг | Любов и брак

Лекция на о. Василий Шаган, 19 ноември 2014, Духовно-просветен център „Св. Архангел Михаил”, програма „Подкрепа на семейството”, свалена от запис Бракът е съюз, който се определя като пълнота, цялост-ност, завършек, нещо, което има съвършен характер. Той може да бъде съюз между човека и Бoга, между човека и...

Християнство и интимност

16.11.2014 г. | Сергей Белорусов | Любов и брак

Размишлявах върху заглавие на рубрика, която любезно ми предложиха да водя. Ставаше дума за нещо от рода на “Сексът и християнството”. Но... някак не се съчетават тези две понятия, получава се явен дисонанс между тях. Не можем да ги произнесем заедно, без да изкривим смисъла на едното от тях. Излиза, че това са различни нива на...

Какво се случва в центъра