Духовно просветен център

Бог промисля за всичко

19.03.2020 г.
снимка: Архангел.бг (архив-2019)
Автор: Сандра Керелезова, доц. Мариян Стоядинов

За позицията на Българската православна църква по темата COVID-19 на въпросите на Сандра Керелезова отговаря богословът доц. д-р Мариян Стоядинов, преподавател във Великотърновския университет.

- Много критики бяха отправени към българските архиереи заради това, че продължават богослуженията, както досега – без ограничаване на събирането на много хора, с причастяване от една лъжичка. В писма и изявления на митрополити имаше призиви хора със симптоми да не ходят на служба, да се дезинфекцират често храмовете, да не се целува ръка на свещеника... Според вас, достатъчно ли е това, необходими ли са по-драстични мерки и ако да, какви да са те, съгласно църковното учение?

- Процесът е изключително динамичен и много неща, изречени или извършени вчера, утре ще бъдат надградени. Защото повечето мерки, независимо дали идват от страна на Светия Синод, или от държавата изобщо, следват събитията. Ако сградата гори, всеки инструктаж за противопожарна безопасност "следва събитието".

За да отговоря, ще предпоставя две базисни самооценки. Първата е – аз не нося вируса. Втората – аз нося вируса. Забележете, не казвам болен или със симптоми. Мога да нося вируса и да го предавам на другите около мен седмици преди изобщо да се появи симптом.

Ако медицинските специалисти твърдят това, моята гражданска отговорност налага да избера втора самооценка, поне докато не се докаже, че греша. Затова изборът да се самоограничим за времето на тази пандемия, е безалтернативен. Това е моята гражданска отговорност. Моята църковна отговорност ми налага същото. Ако допускам, че има нещо в мен или в моето поведение, което може да навреди другиму, по-добре да го огранича до мен самия. Постът като дисциплина в Църквата цели същото. Въздържанието е авторефлективно. Стремим се да погребем в себе си всяко зло, което дава отровни плодове у нас, и като обработваме "почвата на сърцето", да режем корените на това зло. Има периоди, в които се налага дълбока оран. В момента сме в такова време.

Аз обаче не мога да наложа своята гражданска или църковна отговорност на друг. Тя се базира на моята самооценка. Мога да я споделям, но не мога да я налагам.

- Имате ли информация какви мерки взимат други поместни църкви?

- При тази заплаха амплитудите са незначителни. Никой не я подценява, нито си позволява да изкушава Господа (срв. Мат. 4:7). В онези случаи, в които държавата е разпоредила, църквите се съобразяват (като Италия и Словакия). На други места (като Гърция и Румъния) църквите са отворени при спазването на много строги норми. Поне до вчера беше така. Утре може да е различно.

Аз лично смятам, че да забраниш достъпа до храма е мярка, която държавата може да си позволи, църквата – не. Все едно да затвориш болница; все едно за загасиш утехата на този свят и всичко, за което душата на човек жадува. Дори всички да се изолираме за известно време, църквите трябва да останат достъпни по някакъв начин - поне за един, поне за двама или трима. Ако държавата обаче наложи друго, имаме примера на света Мария Египетска*, която с живота и покаянието си, макар и далече от ръкотворен храм, стана Божие жилище по смисъла на думите от Йоановото Евангелие (14:23).

- За православните християни светото Причастие е най-голямото тайнство. Предателство на вярата ли е, ако за известен период стоим далеч от храма и от Причастието в създалата се ситуация?

- Не помня време, в което темата за Причастието да е била толкова насъщна за нашата общественост; за църковната утвар – също. Ако невярващият човек твърди, че причастяването е предпоставка за зараза, тогава вярващият просто води неуместен разговор. Ако вярващият твърди обратното, тогава невярващият престава да слуша. Двете предпоставки изключват задоволителен и за двете страни отговор.

От моя гледна точка да лишиш вярващ човек от Причастие, е равносилно на смъртна присъда. Това е догматическа аксиома, екзистенциална норма. Начините на причастяване обаче не са догмат, нито екзистенциална норма. Те са се променяли и всеки, който поне малко се интересува от църковна история, може да проследи как. Въпрос на разсъдителност от страна на духовниците е да се избере начинът, който конкретната пастирска ситуация налага.

- В последните дни това даде храна за подигравки и дори обиди към духовниците и вярващите. Чуха се квалификации като "ченгета в рокли", "развъдници на заразата", "талибани"... Чуха се призиви дори да се търси съдебна отговорност от Светия Синод. Как един вярващ човек да посреща подобно отношение?

- Това са нормални неща. Разликата между невярващия и вярващия е, че последният не търси компенсация за нараненото си честолюбие. Има и една друга разлика. Вярващият трябва да обича невярващия. Какво казва Господ: ...благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен... С други думи – ако казваме, че сме вярващи хора, тогава трябва най-малкото да чуем и вникнем в мотивите на другия, дори когато водим неуместен разговор. В контекста на сегашната пандемия тези мотиви заслужават да бъдат чути. Те не са злонамерени по дефиниция - имам предвид мотивите, не ругатните.

В същото време не можем да очакваме разбиране на нашите мотиви. Това, което за нас е норма, за другия може да е прекомерно бреме. И тогава ние трябва да снизходим. Вярващият човек може да ходи по вода. Но не може да води по вода другия. Това е много личен подвиг. И ако изискваме от другите това, означава да ги удавим. Да, светиите са вършили подвизи, живели са с прокажени, грижели са се за страдащи от чума. И днес има такива хора. Който има техния подвиг и техния дар, може да върши същото. Но едно е да имаш, друго е да имитираш. Едно е да искаш, друго е да бъдеш.

- Наближава Великден. Да затвори вратите си именно на Възкресение Христово, за Църквата е болезнена, но може би неизбежна мярка. Какво е правилното решение в случая, според Вас?

- Не мога да коментирам хипотеза. Бих предложил друга – до Великден вирусът да си е "заминал". Но независимо от нашите хипотези към днешна дата Бог промисля за всичко.

Все едно къде ще сме във Възкресната нощ – в църквата или край нея на "поне метър" разстояние помежду ни, в затвора, болницата, в домашния "затвор" или на смъртния си одър, Христос е възкръснал, победил е смъртта! Това е единственото важно! Всичко друго прехожда. След една година сигурно ще си спомняме за този разговор, а може би няма да го помним изобщо.

- Мнозина днес по детски се питаме – защо Бог допуска подобни епидемии (пандемии) за човечеството? Може ли това да е Божие наказание за цели народи?

- Ние не вярваме в някаква абстрактна сила. Ние вярваме в Христос, Който е в пълна мяра Бог и в пълна мяра Човек. Нямаме основания да Го обвиняваме, че не знае какво е да си човек. Напротив, знае, защото е бил и новороден в яслите, и дете, което следва родителите си, и зрял човек, подвластен на глада, болката и смъртта. Знае какво е да си мразен, подиграван, руган. Знае какво е да умираш и да си изоставен в смъртта. Молел се е дори да Го отмине тази чаша.

Той не ни е гарантирал spa & wellness во веки веков в този свят. Напротив, предупредил ни е за скърбите и страшните неща, които предстоят. Всеки може да прочете думите Му. Обещал ни е бъдещия свят, но ни е дал и молитвата, в която казваме "да бъде Твоята воля!". И ако Неговата воля допуска всичко това, което сме преживели, преживяваме и ще преживеем, важните въпроси пред нас не са за сюжета, а за поуката. Имаме ли уши да слушаме и очи да виждаме? Какво научаваме за себе си в тази пределна ситуация? Как понасяме изпитанията заедно? Какво променяме и в каква посока? Ставаме ли по-човеци или обратното? Започваме ли да ценим дребните нещица като безценни Божии дарове или жадуваме за всичко останало "тук и сега"? Можем ли да се откажем от нещо, което ни е скъпо, за да придобием нещо, което е безценно?

Колкото до наказанията, мисълта за това, че Бог наказва някого другиго – колективно или лично – не ни дава нищо. Тя просто ни "измива ръцете". Въпросът е: какво означава всичко това за всеки един от нас? Конкретно – "за мен", защото това е въпрос, който винаги има адресат в единствено число. В противен случай ще сме като онези капризни хора, за които Христос говори: На кого да оприлича тоя род? Той прилича на деца, които седят по тържищата, викат на другарите си и казват: свирихме ви с пищялка, и не играхте; пяхме ви жални песни, и не плакахте (Мат. 11: 16-17).

* Света Мария Египетска (VI век) е християнска светица, живяла 47 години аскетичен живот в пустинята. Преди да приеме Христос, тя в продължение на 17 години живеела като блудница. Петата неделя на Великия пост е посветена на нейния пример за решимост за вътрешна промяна, аскетичен подвиг и покаяние.

Източник: www.dnevnik.bg (оригинално заглавие: Държавата може да си позволи да забрани достъпа до храма, Църквата – не)

Още по темата
Още от Интервю

Какво да направя, за да не ме накаже Бог

25.02.2020 г. | протойерей Андрей Лоргус | Интервю

Религията може да даде на човека смисъл и изцеление на душата, ако това е действително религия, т.е. връзка с Бога. Но ако човек в религията търси изцеление на своите травми и комплекси, той ще открие единствено своята невроза...

За Христос и рая, за Дон Кихот и свободата

20.12.2019 г. | доц. Мариян Стоядинов, иконом Василий Шаган | Интервю

Откровен разговор за важните неща – за християнството като свобода, за словото на Църквата, за младите днес и за семейството, за страхът от промяната и промяната без страх, за измеренията на човешкото, за Христос като мерило...

Свидетелство за правдата

09.11.2019 г. | Черногорски и Приморски митрополит Амфилохий Радович | Интервю

Още будителски слова от Черногорския и Приморски митрополит Амфилохий Радович, който беше гост на 21-та Седмица на православната книга - 2019. За ролята на Църквота в света и други важни въпроси за съвременното общество...

Какво се случва в центъра