Благодарението като аскетически метод

09.04.2018 г.
Автор: архимандрит Захариас (Захару)

Варна, 08.09.2017 [1]

Първо искам да благодаря на Бога, Който със Своя благ Промисъл ме доведе в тази страна, в която в миналото са живели много светии. Благодаря също и на вашия Високопреосвещен митрополит Йоан, който и трите пъти, в които съм идвал в България, показа голямо благоразположение към мене, недостойния.

За нас, вярващите, е много полезно да се събираме в Името Христово и да говорим за нашата надежда за живота, който Той е спечелил със Своите Кръст и Възкресение. За нас, християните, има само едно училище и само един Учител – Христос. Той ни призовава към Себе Си, като ни казва: „Поучете се от Мен, защото съм кротък и смирен по сърце и ще намерите покой за душите си”.[2] С други думи, евангелското училище на Христос е училище по смирение. Ние сме отпаднали от Божието Лице чрез гордостта, затова има само един начин да се завърнем при Бога – смирението.

В живота си ние постоянно се опитваме да грабнем онези смирени мисли, които ще ни дадат съкрушено сърце и смирен дух, за да бъдем приети в Божието присъствие. Поначало смирението би трябвало да бъде естествена черта на човека, тъй като той няма нищо свое, а всичко е получил от Бога. Цялото свое битие човек има „назаем” от Бога и само когато Му благодари за това, което вече е получил, той оправдава своето битие. Така благодарението на Бога става начин на съществуване. Св. апостол Павел казва: „За всичко благодарете” [3], както и да излагаме своите прошения към Бога с благодарение. Това означава да благодарим докрай за вече получените дарове и едва след това да отправяме молба за нещо ново. Колкото повече благодарим на Бога, толкова повече неща Той ни дава. Всички духовни дарби (харизми) на светиите не са нищо друго освен дарове от Бога, които Той им е давал според степента на признателност, с която те са ги приемали. И само онези дарове са ставали техни, за които те са благодарили докрай. И така, всичко онова, за което благодарим на Бога, става наше.

Оттук става ясно защо в центъра на нашия живот е Божествената Евхаристия, Литургията. На светата Литургия ние благодарим на Бога за всички Негови благодеяния – за онези, за които знаем и за които не знаем. Тъй като е сигурно, че благодеянията, за които не знаем са много повече от онези, за които знаем. Същият принцип важи и в покаянието: светиите се каят не само за греховете, за които знаят, а се каят и за своите „тайни грехове”, [4] докато не ги изтрият от себе си.

Светата Литургия е знаме на нашата благодарност към Бога. В центъра на Литургията е пресъздаването на жертвата на Единородния Син Божи за спасението на света и това е основната тема на нашето благодарение. Ние благодарим на Бога за това, че макар да сме паднали в грях, Той не е престанал да върши всичко, докато не ни е възвел на небето и ни е дарил Своето бъдещо Царство. В най-важния момент на светата Литургия (когато се извършва претворяването на честните дарове в Тяло и Кръв Христови) хорът пее и изрича от наше име три глагола на благодарението и само един на прошението: „Тебе възпяваме, Тебе благославяме, на Тебе благодарим, Господи, и молим Ти се Боже наш”. И това е така, защото онова, за което трябва да благодарим на Бога, е много повече от онова, за което трябва да Го помолим. Той вече всичко е извършил за нас. Остава само едно нещо, което трябва да направи – възкресението на телата, което Той ще извърши в деня на Своето славно Второ пришествие.

Така става ясно защо на нас подобава постоянно да благодарим на Бога. Казахме също и че всички онези неща, за които благодарим на Бога, стават наши. Ако благодарим на Бога за Неговите страшни страдания, за Неговия непостижим Кръст, който Той е претърпял за спасението на света, – тогава благодатта, която се е изляла от Кръста и Възкресението на Господа, става наша. Тогава ние си тръгваме от Литургията утешени. Бог на щедростите и всяка утеха докосва сърцето ни и ни предава онова, което е Негово – Своето нетленно утешение. Това е нетленното утешение на новия Израил, на Христовия народ. И така, благодарението (евхаристията) е най-същностното дело на човека.

Св. апостол Павел казва, че всички Божии творения са добри, ако се приемат с благодарност, защото всичко се освещава чрез слово Божие и молитва.[5] В Литургията също виждаме този принцип. Тя се основава на думите на Господа, Който казва: „Вземете яжте, това е Моето тяло... Пийте от нея всички, това е Моята кръв”, както и на призоваването (епиклезата) от Божия народ, за да дойде благодатта на Светия Дух и да извърши това велико чудо, т.е. претворяването на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови.

На светата Литургия ние благодарим на Бога още и за светиите, които ни е дал, за да ходатайстват за нашето спасение. Затова веднага след освещаването на светите дарове изведнъж чуваме: „Особено за Пресветата, пречиста, преблагословена и славна наша Владичица Богородица и винаги Дева Мария”. Ние благодарим на Бога за всички, дарувани от Него светии – пророци, апостоли, мъченици, преподобни и за всеки праведен дух завършил във вяра – но ние Му благодарим най-вече за Неговата пречиста Майка, станала мост между небето и земята. С нейната чистота, послушание и предаване на Божията воля, Пресвета Богородица е привлякла Самия Създател да дойде на земята. Когато благодарим на Бога за Неговите светии и за Пречистата Му Майка, тогава благодатните дарове на светиите и благодатта на света Богородица стават наши. С други думи, ние влизаме в общението на благодатните дарове на всички светии и на Божията Майка. Това е причината, поради която получаваме такова голямо утешение на светата Литургия. Ние, бедните, влизаме в богатата общност на благодатните дарове на всички светии. Св. апостол Павел казва, че всеки един от нас, всеки член на Църквата, има свой особен дар.[6] За да бъдем членове на Тялото Христово, трябва да имаме такъв дар. И този наш неповторим духовен дар ни съединява с Тялото Христово и ни прави участници в даровете на всички светии.

Кой е този неповторим дар, който принасяме на Бога на светата Литургия? Това е подготовката, която извършваме насаме – покаянието, молитвата, изучаването на словото Божие, цялата духовна работа, която извършваме скришом в своя личен живот – плодовете на този труд ние принасяме на Бога в Литургията. Това е нашият духовен дар, който влагаме в светите дарове, които свещеникът принася на Бога. Когато свещеникът казва: „Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе за всички и заради всичко”, – тогава и нашият духовен дар, върху който сме се потрудили насаме, ще бъде издигнат към Бога. И колкото повече неща е обгърнала молитвата ни в „скришната ни стая“, върху толкова повече неща ще слезе Божието благословение. Ако в този духовен дар ние вложим целия си живот, тогава и Бог, Който ще освети даровете и ще ги превърне в Тяло и Кръв Христови, – Той също ще вложи в тези дарове целия Свой живот, Светия Дух. По този начин на светата Литургия се извършва едно велико чудо – човекът успява да замени своя малък краен живот с безкрайния живот на Бога. Ние принасяме на Бога малки тленни дарове, а Той ни дарява нетленни и вечни блага. Тази замяна на животи – на живота на Божия народ с живота на Бога – е най-великото чудо, което познава мирозданието.

След причастяването със светите дарове ние пеем: „Видяхме истинската светлина, приехме небесния Дух, намерихме истинската вяра, покланяме се на неразделната Троица, защото Тя ни е спасила”. Това е „новата песен”, която св. пророк Давид ни призовава да възнасяме на Бога всеки ден. Със своето участие и благодарение, което принасяме на Бога на светата Литургия, ние получаваме все нови дарове от Бога и така ставаме способни да Му пеем „нова песен” на признателност всеки ден.

Тази замяна на животи е централният момент в християнския живот. Всичко друго, което вършим, е една програма, за да осъществим тази замяна. Например, поставяме си за цел да имаме постоянно съкрушено сърце и смирен дух, за да имаме лек и свят достъп до Бога. Нашият Бог има една „слабост” – Той скланя към душата, която Го доближава със смирен дух. Природата на Бога е да бъде „Отец на щедростите и Бог на всяка утеха”.[7] Бог е небесният Лекар, Който е дошъл, за да изцели зле страдащите, и ние можем да се съединим с Него, само когато идваме при Бога съкрушени и осъзнали своята болест. Ние, хората, сме истинни, само когато изповядваме своята греховност. Св. апостол и евангелист Иоан казва, че ако кажем, че нямаме грях, се заблуждаваме.[8] Ако обаче изповядваме своята греховност, Бог е праведен и благ, и иска да ни очисти от греховете и да ни освободи от всяка неправда. Защо е така? Защото, когато изповядваме своята греховност, ние ставаме истинни, открити. И понеже ставаме истинни, Духът на Истината обича да се вселява в нас. А само когато Светият Дух дойде и се всели в нас и ни помага, ние можем „да вършим свети дела със страх Божи”.[9]

И така, една е програмата на нашия живот – да имаме съкрушен дух, да се приближаваме към Бога със смирено сърце, за да се освободим от пагубата на греха. Ако се вгледаме в молитвите, които ни предлага Църквата, ще видим същата програма. Например, сутрин казваме на Бога: „Сподоби ни, Господи, през тоя ден да се запазим без грях”; следобед на вечернята казваме: „Сподоби ни, Господи, през тая вечер да се запазим без грях”; а вечер на малкото повечерие казваме: „Сподоби ни, Господи, през тая нощ да се запазим без грях”. Една е целта на нашия живот: да изтрием греха, защото изтривайки греха, ние изтриваме духовната смърт, влязла в нас чрез него.

Познавам много хора, много монаси, които са превърнали благодарението в аскетически метод, чрез който те побеждават всяко изкушение в своя живот.

Ще ви дам един пример. В една страна от Западна Европа, една православна лекарка изпаднала в сериозен конфликт с началника на клиниката, в която работела. Тя стигнала до отчаяние и дори искала да напусне работа. Отишла при своя духовник и му разказала за случая. Духовникът й казал: „Нека да опитаме още едно нещо. Моли се на Бога по следния начин: „Благодаря Ти, Господи, че си поставил този труден човек в живота ми, за да ми покажеш колко далече е сърцето ми от Тебе””. Тя се молила така две-три седмици и накрая началникът на клиниката (а той бил нерелигиозен човек), отишъл и й се поклонил и й казал: „Или аз съм сгрешил, или Вие вече не сте същият човек”. Те се помирили и оттогава сътрудничеството им продължило по благоприятен начин. И наистина, след такава смирена молитва нито жената вече била същата, нито другият човек останал недокоснат от действието на нейната смирена молитва.

Нека да обясним обаче още по-просто как благодарението може да се превърне в аскетически метод. Когато в живота се сблъскаме с някаква трудност, с някаква безизходица, ако успеем да смирим сърцето си и да благодарим на Бога за всичко, което Той е направил за нас до този момент, тогава ще бъдем в състояние да Го помолим с пълна увереност да ни помогне още веднъж. Така благодарението се превръща в сила, която побеждава всяко изкушение. Често е възможно злото, което търпим в живота си, да не бъде изцелено. След една такава молитва обаче Бог със сигурност ще ни даде сили да се издигнем над това, което ни измъчва и да го понесем.

Това бяха встъпителните думи, с които исках да започна. Сега, ако желаете, можете да зададете въпроси върху това, което казахме. Така ще мога да разбера по-точно къде се намира вашият дух, за да проведем разговора си в съответствие с това.

Въпрос: Всичко е Божи Промисъл и допущение. Тогава как бихте обяснили турското робство? Фактът, че българският (а също и гръцкият) народ е бил петстотин години под турско робство?

Отговор: В посланието си св. апостол Петър казва, че „Божият съд започва от Божия дом и ако праведникът едвам се спасява, къде ще бъде грешникът”.[10] Какво означава това, че „Божият съд започва от Божия дом?” Това означава, че Бог изпитва Своите хора повече от онези, които са далеч от Него. Самият св. апостол Павел казва, че Бог ни възпитава, за да не погинем заедно със света, [11] – със суетния свят, който ни заобикаля. И така, Божият съд започва от Божия дом, а по същество Божият дом е Самият Христос, защото „в Него телесно обитава всичката пълнота на Божеството”.[12] Но при все това Бог Отец не е пощадил Своя Син, а Го е предал на смърт заради нашето спасение. И тъй като смъртта на Господа е била доброволна, а и невинна, т.е. несправедлива, то Неговата смърт става осъждане на нашата справедлива смърт, която има за свой предвестник греха.

Този Божи съд се повтаря с всички православни народи. Той се проявява или като нашествие от другоплеменни народи, като „наказваща сила”, или може да дойде от наши сънародници, както става по времето на комунизма. Бог обаче, Който ни изпитва, Той същият е в състояние и да ни въздаде за цялата вечност – справедливост и отмъщение за всичко, което ни е сполетяло.

При всички тези случаи виждаме, че Божието благоволение идва върху онези хора, които са се предали на Бога, за да понесат Божия съд. Те правят това, за да се повтори в живота им съдът на Сина Божи. Нека да вземем светите апостоли. С изключение на един, св. апостол и евангелист Иоан, никой друг от тях не е завършил с естествена смърт. Най-светите апостоли Бог е предал на мъченическа смърт. Така и тяхната смърт станала осъждане на смъртта, дошла чрез греха в живота на света.

Със Своята смърт Христос е спасил целия свят от смъртта на греха. Господ е бил безгрешен и доброволно е приел да умре вместо всички нас. Неговата несправедлива смърт става осъждане на нашата смърт и така Той ни спасява от смъртта на греха. И същото това осъждане претърпяват и всички свети Божии хора. Христос казва на Своите ученици: „В света скърби ще имате, но дерзайте, Аз победих света”.[13] И така, за нас единствено важното е да следваме Христос. Тогава Той ще сподели с нас Своята победа над смъртта за цялата вечност.

Въпрос: Понякога изпитвам облекчение, когато се причастявам, но понякога изпитвам облекчение, когато не съм се причастил. Защо става така?

Отговор: Божието утешение идва най-вече чрез причастяването със светите Тяло и Кръв Христови, понеже светите дарове са изпълнени с живота на възкръсналия Христос. Когато успеем да се причастим с чиста съвест и горещо сърце, получаваме утешение, защото влизаме в Божието присъствие, а то е животворно.

Но ние можем да влезем в Божието присътвие и по много други начини. Например, чрез призоваването на Името Христово. Името на Христос е неотделимо от Неговата Личност. Затова, когато призоваваме Името Му, ние влизаме в Неговото присъствие. Чрез призоваването на Христовото Име ние събираме следите от Неговата благодат в сърцето си. Тези следи на благодатта ни утешават и съграждат сърцето ни в храм на Светия Дух, в храм Божи. Затова и св. апостол Павел в своето Послание до солуняни казва: „Непрестанно се молете”.[14] Когато призоваваме непрестанно Христовото Име, ние сме в постоянно съприкосновение с енергията (действието) на Духа на Христос. И това съприкосновение ни очиства, просветлява и освещава. Така Иисусовата молитва е още едно мощно средство, чрез което идва Божието утешение и ни съгражда в храм Божи.

Ще ви кажа и друго средство. Цялото творение е приведено в битие чрез Божието слово и заповед. Когато ние изучаваме словото Божие и го оставим да обитава изобилно в нас, тогава то ни предава творческата енергия на Бога. Цялото Свещено Писание е слово Божие. Това е словото, с което Бог ни е говорил. Когато това слово се превърне в наш език, в наше слово, с което ние говорим на Бога, тогава Самият Свети Дух, Който е дал тези думи, ходатайства за нас.

Словото Божие е творческата енергия на Бога. Затова ние трябва не само да изучаваме словото Божие, но и да го превърнем в свой език, с който да говорим на Бога. С други думи, словото Божие трябва да вдъхновява молитвата ни. Тогава творческата енергия, съдържаща се в него, ще съзижда и обновява нашия живот. Затова и апостолът казва, че свети Божии хора, движени от Светия Дух, са ни говорили;[15] те са изрекли слово Божие за нашето усъвършенстване.

Дотук говорихме за трите най-силни средства, чрез които човек получава утешението на Светия Дух и се съгражда в неръкотворен храм Божи. В живота на Църквата обаче има и много други средства, чрез които можем да привлечем Божията благодат, която ни утешава и усъвършенства, и ни превръща в избрани съсъди на Светия Дух.

Нека да споменем и едно по-просто средство. Всеки път, когато срещнем някой свой събрат, някой човек, и го поставим по-горе от себе си и се отнасяме към него с почит, – това е угодно на Бога и ни носи благодат. Причината е, че това е начинът, по който Господ ни се е открил. Господ не е пожалил Себе Си, а е предал Себе Си на болки. Той е претърпял страшна скръб от онези, на които е говорил. Той предал Себе си на страшни страдания заради спасението на другия, т.е. на всички нас. Затова и ние трябва да почитаме другия повече, отколкото почитаме себе си. Както казва апостол Павел: „Нека бъдем внимателни един към други, за да се насърчаваме към любов и добри дела.”[16] С други думи, трябва да подхождаме един към друг в едно пределно напрегнато състояние на любов, което да ни подтиква към добри дела.

Ние сме създадени по образ на светия Троичен Бог. И така, както светият Троичен Бог – Отец, Син и Свети Дух – живеят в една неизказана пълнота на общение в любов, така и ние, ако спазваме Божиите заповеди и почитаме ближния повече, отколкото себе си, – тогава ние също ще живеем в такова блажено общение на любовта. Това състояние ще ни подтиква не към зло, а към благи дела. И така, важен е другият, а не моето аз.

Това положение е от особена важност за нас, свещениците. Ако ние, свещениците, не успеем да се смирим пред хората, които идват да ни помолят за помощ, няма да можем да им предадем никакъв духовен дар. Нашето поведение не бива да излъчва властта, която ни се дава в тайнството ръкоположение, а то трябва да излъчва благодатта на смирената любов, която извира от смирения Бог, от Спасителя Христос. Господ ни е дал един велик и удивителен урок: Той е казал, че Оня, който слугува е по-голям от оня, който седи на трапезата...[17]

Въпрос: Отче Захариас, искам да Ви попитам следното. Трудно е да различим кое е онова, което трябва да отсечем от себе си, от онова, което може да бъде преобразено в Тялото Христово. Ще ви дам един пример. Традиционното католическо богословие, например, смята, че плътското съжителство между мъжа и жената е неизцелима похот, която се оправдава в брака единствено от чедорождението. Поради тази причина при тях монашеското, иноческото, битие стои по-високо от съпружеското съжителство. И в православието има такива крайности в аскезата. Получава се така, че ние трябва да отсечем повечето от природните си отправления поради тази причина, че ги смятаме за греховни отправления. В края на краищата преобразеният човек е немислим, а единственият праведен човек е инокът, монахът.

Нека по-просто да задам въпроса. Как да отличим онова, което подлежи на преобразяване в Тялото Христово от онова, което подлежи на отсичане като греховен обрастък?

Отговор: За нас най-важното е да изпълним голямата Христова заповед: „Да възлюбим Бога от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила”, [18] с цялото си същество. И за нас грях е всичко онова, което оковава сърцето и не му позволява свободно да възлюби Бога и да Го последва. А това е най-вече страстта на гордостта, която умъртвява сърцето.

Всяко нещо, което пречи, което оковава сърцето, за да не може то да се предаде на Духа на Христос – това за нас е грях. И ние трябва да се борим да снемем оковите от сърцето си. Ние искаме сърцето ни да бъде свободно. Затова всички страсти всъщност са окови, пленничество.

За нас има само едно средство да освободим сърцето си – Христовият Кръст. Ако възлюбим Кръста Христов, тогава Кръстът ще стане за нас Божи ключ, който с едно завъртане надясно ще освобождава сърцето ни, за да може то да възходи в Неговото присъствие; а с едно завъртане наляво той ще затваря сърцето и ще го превръща в пръст, в земята, от която е взето.

Христовият Кръст се проявява в живота ни по най-различни начини. Когато обаче станем приятели на Кръста, тогава в нас започва да се осъществява тайнството на нашето преобразяване, на нашето обновление. Често, когато хората приемат своя недоброволен, нежелан кръст на Божия промисъл в живота си, те успяват да намерят голяма благодат на освещаването. Подвижниците, монасите, например, се стремят да бъдат приятели на Кръста, като се стараят да вършат един доброволен подвиг в живота си.

Христос обаче, Който е сътворил сърцето на всеки един от нас по неповторим начин, най-добре знае какъв кръст е нужен, за да се освободи сърцето ни. И това е кръстът на Божия промисъл в нашия живот. Ако при всички обстоятелства в живота си ние отдаваме на Бога слава и за нас Той остава винаги праведен (справедлив), тогава ние сме приятели на Кръста. Всички пророци и светии са правили тъкмо това – те са отдавали справедливостта на Бога, а върху себе си са вземали укора и прегрешенията. От тази гледна точка дори грехът не може да ни отдели от Бога. При такава нагласа грехът става повод за по-голямо покаяние, а следователно и за по-голяма благодат от Бога.

Спомням си, веднъж при старец Софроний дойде едно младо момиче, плачейки, защото не можеше да преодолее някаква своя немощ, някакъв свой грях. Старецът й каза: „Превърни греха си в трамплин към вечния живот”.

В една от коленопреклонните молитви на Вечернята на Петдесетница, в която е изразен духът (етосът) на православното мислене, се казва: „Пред Тебе едничкия съгрешаваме, Христе Боже наш, но и на Тебе едничкия се покланяме с любов (λατρεύουμε)”.[19] И стремежът ни е това наше молитвено поклонение с любов (λατρεία) накрая да погълне цялата ни греховност.

С други думи, ние нито се спасяваме, нито погиваме от делата, които вършим. Ние се спасяваме, ако носим в тялото си живото усещане за Бога. А „тялото” на нашето тяло, е сърцето. И ние погиваме, когато Божията енергия не оживотворява нашето същество.

В Стария Завет се казва: „Какво е човекът?”, и го определя по следния начин: човекът е „дълбоко сърце с духовно (умно) и божествено усещане”.[20] Ето това е нашата последна цел.

Въпрос: Как да тълкуваме сънищата си, когато сънуваме например Света Богородица или Иисус Христос?

Отговор: Аз лично имам „алергия” към сънищата. От малък съм научен да не обръщам внимание на сънищата. Понякога наистина Бог може да пожелае да утеши човека чрез някой сън. Много е опасно обаче, ако свикнем да приемаме сънищата си за истина. В Свещеното Писание виждаме, че понякога Божиите светии са получавали сънища, в които Бог им се е откривал. Тези хора обаче са били праведни, казва Писанието, т.е. те са живеели на равнище, по-високо от човешкия закон, имали са чисто сърце.

За нас е важно едно: да имаме съкрушено сърце и смирен дух, за да можем да бъдем приети в Божието присъствие всеки път, когато застанем на молитва. Тогава Бог ни дава такова утешение, което е неописуемо и човешкото въображение не може да проумее. Със своето въображение (а следователно и чрез сънищата) човек може да докосне само сътворените неща, а онова, което Бог ни дава, надхвърля всеки ум и разум. У светиите виждаме, че въображението е станало непотребно. Това е така, защото животът, който носят в сърцето си като Божи дар, е неописуем и надхвърля всеки ум и въображение. Ето защо едно от нещата, които трябва да се преодолеят на последния стадий на духовния живот, е въображението. Тогава ще можем да стоим пред невеществения Бог с невеществен ум.[21]
 

Въпрос: От свети Силуан знаем за откровението, което му е дадено: „Дръж ума си в ада, и не се отчайвай”, но в същото време знаем и за известния му плач по „изгубения рай”.[22] Тези две неща са се случили по различно време на духовното му израстване. Можете ли да обясните накратко този път и как може да бъде представен изгубеният рай за съвременния човек?

Отговор: За нас изгубеният рай е лишаването от Божията благодат. В службата за Петдесетница, виждаме песнопенията да говорят за Божия рай като за Божията благодат, за онази благодат, която на Петдесетница се е изляла върху всяка плът. Божията благодат е мост, който съединява тварното с нетварното, с „мястото” на Божието присъствие. За нас раят е Самият Христос и връзката, която имаме с Него. Ако имаме силна, чиста и свята връзка с Христос, това за нас ще бъде раят, който започва сега и нараства, и се усъвършенства във вечните векове. Ето защо ние трябва да придобиваме благодат, която да ни съедини с Него. Благодатта постоянно ще усилва връзката ни с Господа.    

И така, „изгубеният рай” е нашето отделяне, отпадане от Лицето на Христос. Изгубеният рай е отдръпването на благодатта. Когато Христовата благодат е с нас, ние имаме пълнота в сърцето си. Тогава в живота ни няма никакъв недостиг.
 

Въпрос: Някои християни казват, че след причастието на светата Литургия усещат огромна благодат, но когато си отидат в къщи, веднага се скарват с някого, например с жена си. Как е възможно това?

Отговор: Ние много пъти получаваме благодат от Бога и много пъти я губим. Това означава, че сърцето ни все още не е очистено, за да може благодатта да се упокои и да остане в него. Монасите много добре познават тази борба. В сърцето ни винаги има някакви неочистени ъгълчета. Затова и благодатта, която получаваме от Бога, не остава за постоянно в сърцето. В този живот ние непрестанно вървим нагоре-надолу. Това продължава дотогава, докато не научим един голям и силен урок: спасението не е наше постижение, а е дар от Бога. Затова със смирение се молим: „Даром, спаси ни, Господи”.

Въпрос: Старецът Софроний казва, че миряните в света получават в Литургията същата благодат, каквато получават монасите от молитвата.[23] Бихте ли обяснили по-подробно този момент?

Отговор: Старец Софроний казва, че е важно да живеем постоянно в Божието присъствие. Светите подвижници са постигали това в пустинята. Старец Софроний казва обаче, че в наше време вече няма места, които могат да бъдат „пустиня”. Всичко е под контрол, всичко е в смут. Ако се научим обаче да живеем правилно св. Литургия, тогава на равнището на молитвата, ще получим същите плодове, каквито са имали светите исихасти в пустинята.

Нека да го кажем по-просто. Светите исихасти чрез постоянното пребиваване в Божието присъствие са поддържали сърцето си ранено от Божията любов, и тази рана в сърцето не им е позволявала да забравят Бога нито за миг. Същата рана в сърцето обаче може да породи и светата Литургия, когато човек правилно участва в нея. В светата Литургия по един съвършен начин се рисува образът на Господ Иисус Христос, и този образ на Господа се отпечатва в сърцето. Тогава човек, тръгвайки си от Литургията, не може да забрави образа на Христос. Изпълнен с благодарност от благодатта, която получава в св. тайнство на Литургията, вярващият непрестанно носи в сърцето си жар и признателност към Бога, Който го е облагодетелствал; признателност към Благодетеля и възлюбен Бог.

Старец Софроний казва и нещо още по-смело. Той казва, че в светата Литургия можем да намерим дори още по-голяма благодат от тази, която са намирали светите подвижници в пустинята. Това е възможно, когато се молим на Литургията след като сме се подготвили както трябва и се причастяваме със светите тайни с чиста съвест.

Веднъж бях в гр. Клуж в Румъния. След беседата един от вярващите ме попита следното: „Кое е по-правилното – честото или рядкото причастяване?” Отговорих му: „Не знам. Молитвите преди св. Причастие не говорят нито за често, нито за рядко причастяване. В тях се говори за достойно причастяване. Ако някой се причастява рядко, но достойно – той прави добре, но ако някой се причастява често и достойно – той прави още по-добре.” Тогава човекът ме попита: „Какво представлява достойното причастяване?” Отговорих му: „Страхувам се да дам отговор на този въпрос от себе си. Ще Ви кажа обаче какъв отговор дава един от светиите на нашата Църква – св. Симеон Нови Богослов. Той казва: „Ако някой всеки ден плаче пред Бога за това, че е далеч от Него, т.е. оплаква своята нищета, такъв човек може да се причастява достойно всеки ден. Ако някой обаче не плаче пред Бога за греховете си, той дори и само веднъж в годината да се причасти, например на Пасха – той нищо не е получил.”” И това прекрати разговора ни.

От книга Откровение знаем, че Бог нищо не цени у човека повече от сълзите на покаянието. Там се казва, че когато Христос дойде в деня на Своето славно Второ пришествие, последният жест на Неговото човеколюбие ще бъде да избърше от очите на Своите избраници всяка сълза. Помислете само, Творецът на света да трие сълзите от очите на делата на Своите ръце! [24] С други думи, това, което прави човека истинен, са сълзите на покаянието.

Спомняте си как св. апостол Петър три пъти се отрича от Господа. Но когато Господ отправя Своя взор към него от преторията, ранявайки така сърцето му, Петър излиза и плаче горко. [25] И Господ не само, че не го отхвърля заради предателството, но заради горчивите му сълзи го възстановява на първото място сред апостолите.

По този начин, братя мои, ние също можем да имаме надежда в нашия Бог, защото Той е Бог на каещите се.

Превод от гръцки: Мила Игнатова

[1] Беседа, изнесена по време на Седмицата на православната книга в Енорийския център при храм „Св. архангел Михаил“ във Варна.

[2] Мат. 11:29.

[3] 1 Сол. 5:18.

[4] Вж. Пс. 19:12.

[5] Вж. 1 Тим. 4:4–5.

[6] Вж. Рим. 12:6.

[7] 2 Кор. 1:3.

[8] Вж. 1 Иоан. 1:8.

[9] 2 Кор. 7:1.

[10] Вж. 1 Петр. 4:17–18.

[11] Вж. 1 Кор. 11:32. Българският превод „от Господа... се наказваме“ не предава точно гръцката дума παιδευόμεθα, форма на глагола παιδεύω, т.е. възпитавам, обучавам – б. пр.

[12] Кол. 2:9.

[13] Иоан. 16:33.

[14] 1 Сол. 5:17.

[15] 2 Петр. 1:21.

[16] Евр. 10:24.

[17] Вж. Лук. 22:27.

[18] Марк. 12:30.

[19] Вж. Втората молитва от Вечернята на Петдесетница. В гръцкия текст е казано „λατρεύουμε” от „λατρεύω”, т.е. обожавам, покланям се с любов, а също и принасям служба като на Бог. Съответно λατρεία означава както обожаване, богопочитание, така и богослужение – б. пр.  

[20] Вж. Пс. 63:7 и Притч. 15:14 по превода на 70-те.

[21] Вж. главата „За видовете въображение и за борбата с него”. В: Архим. Софроний (Сахаров) „Свети Силуан Атонски”, Омофор, С., 2008, с. 171–190.

[22] Вж. главата „Плачът на Адам” в: Архим. Софроний (Сахаров) „Свети Силуан Атонски”, Омофор, С., 2008, с. 470–476.

[23] Вж.: Архим. Софроний (Сахаров), „Ще видим Бога както си е”, Омофор, С., 2005.

[24] Вж. Откр. 21:4.

[25] Вж. Лук. 22:62.

Още от Нашата вяра

Съборна и апостолска…

30.06.2018 г. | протойерей Игор Прекуп | Нашата вяра

В деня на Събора на светите апостоли предлагаме размислите на протойерей Игор Прекуп за постd, за Църквата, за нас… Кои сме ние за Църквата? А един за друг?...

Обръщането на св. апостол Павел

29.06.2018 г. | Отец Патрик Хенри Риърдън | Нашата вяра

В опита на своето обръщане св. апостол Павел приел и семето на цялото си последващо учение за Църквата, която той после определя като стълб и крепило на истината. Ап. Павел не познава никакво неинституционално християнство. Той не познавал друг Христос, освен Христос на Църквата...

Покаянието – изкуплението на времето

29.06.2018 г. | Андрей Горбачев | Нашата вяра

Господ помага на отреклия се апостол окончателно да се избави от тази слабост, която го довела до богоотстъпничество. Въпросите на Спасителя, с които Той се обръща към Петър и всъщност повтарят степените на неговото отстъпление, довеждат последния до изцелително съкрушение....

Какво се случва в центъра