Кратка илюстрация на фашизма

09.05.2019 г.
ru.wikipedia.org
Автор: Анатолий Рибаков

Ето ни в Берлин!

На 23-ти април корпусът форсира река Шпрее и продължи уличните боеве. Бяхме принудени да изтласкваме от всеки дом въоръжените с автомати и гранатомети немци, които се биеха за всяка стълбищна площадка. В мазетата се криеха старци, жени и деца.

На 25-ти април корпусът прекоси Ландверския канал, завладя кварталите в района на Нойкьолн и излезе на улица „Берлинерщрасе”. Немците се защитаваха упорито, преобличаха се в цивилни дрехи и стреляха в гръб по руските войници. Нашата далекобойна артилерия действаше зле, бомбардираше своите бойни формирования, Глазунов помоли Чуйков да изтегли артилерията от нашия район. Къса нощ, кратка почивка, а на 26-ти април отново на бой, горящи сгради, дим, пепел, не може да се диша. С вдигнати ръце от домовете излизат старци – войници от Фолксщурма и се предават в плен.

27-ми и 28-ми април. Щабът на корпуса на улица „Вилхелмщрасе”. Още първия ден забелязах в двора слаба жена с тъмни очила, черно палто и черна забрадка. Тя се взираше втренчено в мен. Вечерта отново стоеше там и пак ме гледаше. На следващия ден ме приближи нерешително и протегна къс хартия. На него беше нарисувана шестолъчната Давидова звезда – „Маген Давид”. Ясно, еврейка. Крила се е, а когато идват руснаците, решава да се „разконспирира”, показвайки „Маген Давид” на съветския офицер – евреин.

Заведох я в щаба, предложих й да си свали палтото, а тя кой знае защо  се уплаши: „Не, не” - и само смъкна забрадката върху раменете си. Чернокоса, с полупрошарена коса, измъчена, някъде около тридесет и пет-четиридесетгодишна, но приличаща на старица. Знаех малко немски, имах спомени и от френския. Тя също знаеше малко френски. Разбрахме се на тези два езика. „Искаш ли да хапнеш?” Тя отказа, но после се съгласи. Ядеше бавно, деликатно, но виждах колко е гладна. Казваше се Ема. Когато каза на колко години e, онемях - беше шестнадесетгодишна!

Историята й е следната. Учила се да свири на фортепиано при фрау Кребер, която живеела тук наблизо. През 1940 година семейството на Ема – баща й, майка й, баба й и двамата й братя, заедно с хиляди други берлински евреи – било депортирано в Полша. Дали знае каква е съдбата им? Замълча. Аз, обаче, знаех. Бях и в Краков, и в Люблин, видях Освиенцим, Майданек. Мисля, че и тя знаеше.

Фрау Кребер оставила Ема при себе си. Как ли се е решила на подобно нещо? Есесовците старателно търсели останалите в Берлин евреи и се разправяли жестоко с онези, които ги укриват. Но ето че тя се решила. Крила я цели пет години! Вдовица, нямала свои деца, вероятно се привързала към момичето, оценявала високо таланта й, наивно вярвайки, че талантът ще надделее над трагедиите и злодействата на епохата.

Слушах разказа на Ема, гледах я и лека-полека от това състарено лице, през очертанията на устата, брадичката, тънката шия и тесните рамена надзърна момиченцето.

Тя разказваше бавно, с паузи, сякаш за тези пет години беше отвикнала да говори. Седяла в тъмния килер, а когато фрау Кребер влизала при нея, говорели само шепнешком, защото „и стените имат уши”. И така – пет дълги години! Ема не смеела да се разхожда из стаята, можело да я видят през прозореца, а съседите отдолу да чуят стъпките й. Страхувала се и от най-малкия шум, от най-незначителното шумолене. При фрау Кребер даже по време на войната продължили да идват ученици и килерът бил затварян, да не би някой от тях да бутне без да иска вратата. В килера нямало лампа, всичките тези пет години Ема прекарала на тъмно. На практика ослепяла. Берлин минал на купонна система, дажбите ставали все по-оскъдни, те гладували.

За щастие тяхната къща не била ударена нито веднъж от бомба, защото, ако останели живи, Ема щяла да бъде разобличена. Имало опити при тях да бъдат заселени обитатели на разрушени от бомбардировките къщи, но  апартаментът се състоял само от две преходни стаи, като едната била заета от рояла и идвали ученици. Разминало се.

Ема не можела даже да умре.

- Исках да се обеся, но какво щеше да прави с трупа ми фрау Кребер?

Тогава веднага щели да научат, че е укривала еврейка и щели да я замъкнат в Гестапо.

- Всичко е зад гърба ти, - казах – жива си, само на шестнадесет си. Не падай духом. Искаш ли да те придружа до нашата комендатура?

Тя се дръпна стреснато.

      - Защо да ходя в комендатурата?

      -За да ви дадат купони - на теб и на фрау Кребер.

     - Първо трябва да говоря с фрау Кребер.

- Говори.

Тя благодари, стана, покри със забрадката челото и бузите си и кимна с глава на тръгване.

Доколкото разбрах, не е отишла в нашата комендатура.

Къде си сега, Ема?

 

Из "Роман от спомени", откъс от глава 11

превод от руски Радослава Нейкова

Още по темата
Още от Култура

В часа последен

02.03.2019 г. | Димитър Талев | Култура

Колко лесно се затваря човешкото сърце пред чуждата беда – с една самоизмама, с една дума, с едно махване на ръка!... По изпитите и потъмнели страни на умиращия пропълзя лека, едвам видима червенина, студена пот изби на бледото му чело...

Задушница преди Великия пост

02.03.2019 г. | Адам Загаевски | Култура

Вие сте моите мълчаливи роднини, покойници. Никога няма да ви забравя. В старите писма намирам следи от почерка ви, който се катери нагоре по страницата като охлюв...

Мъртвите знаци на мъртвото време в „Свирепо настроение”

21.01.2019 г. | проф. Сава Сивриев | Култура

Новостта на една творба не може да бъде разбрана без разбирането на нейното присъединяване или оттласкване от предхождащите я творби, без спора или разбирателството с тях. В случая става дума за спор, в който, както при всеки спор, нещо се научава и за нещо се плаща...

Какво се случва в центъра