Богословска оценка и църковни последствия от кремацията на мъртвите

16.05.2017 г.
Автор: Йеротей Влахос, Митрополит на Навпакт и Свети Власий

Всички културни народи от древността са се грижили за своите покойници – дори повече, отколкото за живите, като при това у повечето народи е имало възможност да се избира между погребение и изгаряне на мъртвото тяло. Счита се, че изгарянето е било предизвикано от страха от мъртвия човек, както и да не бъде той източник на зараза. В Гърция – и древна, и в класическите времена, и в днешните дни преобладава традицията да погребват своите мъртви, доколкото вярвали, че душата на непогребания човек не може да влезе в Елисейските полета (Царство на мъртвите) и блуждае дотогава, докато не получи гроб. В Омировата епоха се срещаме с примери на изгаряне на телата на умрелите. В по-нови времена кремацията на мъртвите е била приета във Франция след Революцията с априлски указ от 1789 г. В съвремието е широко разпространена в различните протестански църкви, в атеистическите общества, сред масоните.

Изгарянето на мъртвите в древността винаги е имало два съществени признака. Първо, то се е съпровождало от определен религиозен обряд, второ – не се е използвал методът на пълното унищожение, на превръщането в пепел. След изгарянето са се събирали останалите кости и поставени в скъпо ковчеже, са се погребвали в специални гробове. Т.е. това е било и изгаряне, но и погребение на тялото, а не пълно изпепеление. Кремацията в специални пещи се явява нововъведение, неизвестно в древните времена. Това трябва да бъде особено подчертано.

От началото на християнския период не намираме никакви доказателства за доброволно изгаряне телата на мъртвите. Християнството винаги е държало за погребение на цялото тяло. Не съм намерил решение на Вселенските или Поместни събори, които забраняват  кремацията, но това е, защото на никого не му е идвало наум да поставя въпроса за изгаряне на телата на умрелите. Косвено  всеки може да се обърне към апостолските слова: Ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори; защото Божият храм е свет; а тоя храм сте вие. (1 Кор. 3: 17). Това място свидетелства против всяко разрушение на телата.

Съществува решение на Светия Синод на Еладската Църква по този проблем. Когато през 1960 година тялото на прочутия музикант и диригент – почетния академик Димитрий Митропулос било кремирано според завещанието му, и пепелта  сложена в урна, Еладската Църква е отказала отслужването на опело и дори обикновена лития.

Богословска оценка

Човекът е Божие творение – има определено начало, но няма край, защото така е пожелал Бог. От само себе си се разбира, че всичко тварно, което има начало, има и край. Но по Божия воля, това не се отнася за човека. Връзката на душата с тялото е много силна и можем да я проследим онтологически – не само в процеса на смъртта, но и в живота след това – т.е. както при изхода на душата от тялото, така и в процеса на новото съединяване на душата с тялото.

Сътвореният човек е определена ипостас – лице, отличаващо се от всяка друга същност. И не се определя само от душата, но се разпростира върху цялото му естество. Изключително важно е това, което казва св. Иустин Философ, давайки следното определение на човека: Какво е човек, ако не живо разумно същество, състоящо се от душа и тяло? Нима душата сама по себе си е човек? Не, тя е душа на човека. А нима тялото може да бъде наречено човек? Не – то е тяло на човека. И продължава, че човек не е нито едно от двете – само душа или само тяло, а единствено същество, състоящо се от съединението на едното и другото, се нарича човек.

Това означава, че тялото не е просто затвор за душата, както са считали разните идеологически и философски течения от древността, а е съществена съставна част на човешката ипостас. Душата присъства в тялото в своя енергия – тя го оживотворява. Показателно е, че в своите погребални стихири преподобният св. Йоан Дамаскин, говорейки за бездушното тяло, което се намира в гроба, го нарича по образ Божий: И виждам в гроба лежащата, създадената по образ Божий наша красота, обезобразена, безславна…. Т.е. мъртвото тяло продължава да се нарича образ Божий. От това не бива да се подразбира, че Бог е плът, но е казано в два смисъла: Първо – Словото Божие, Христос, когато се изпълнили времената за това, се въплътил, въчовечил и Той е истинският архетип на човека. Второ – както Господ оживотворява цялото си творение, така и душата на човека оживотворява тялото.

Действително, свети Григорий Палама казва, че по „образ Божий” създаденият човек превъзхожда  създадените по образ Божий ангели, макар и хората, и ангелите да имат за свой пример образа на Светата Троица – т.е. притежават ум, слово и дух. Душата на човека, заедно с неговия дух, животвори съединеното с нея тяло, каквото ангелите не притежават. Т.е. ангелите имат дух, но не животворящ, доколкото нямат тела. А умната и словесна природа на душата на човека, така както е била сътворена заедно със земното тяло, от Бога е възприела и дух животворящ. И действително, душата така е свикнала, даже и изпитва към тялото любов, че никак не желае да се раздели с него и да го напусне, но е принудена – поради тежка болест или травма отвън.

Този здрав съюз между душата и тялото е виден и от обстоятелството, че спасението на човека не се отнася само към душата, но се разпростира върху целия човек, т.е. и към тялото му. Богослужението и тайнствата на Църквата са обърнати към човека в неговата цялостност. Човекът, състоящ се от душа и тяло, възроден и живеещ в Духа, се явява член на Тялото Христово. Когато говорим за членовете на Църквата, то в действителност разбираме членовете на обожената плът, която Христос е възприел от Пресветата Дева. Връзката ни с Църквата не е мислена, не е мистериозна, но реална – доколкото ние съставяме Тялото Христово. Тя е не само духовна, душевна и психическа, но и телесна. И естествено, когато говорим за спасението, имаме предвид съхранението на целия човек. Думата спасение произлиза от две думи: невредим и съхранявам. Много важно е следващото място в посланието на ап.Павел: А Сам Бог на мира да ви освети напълно, и целият ваш дух и душата, и тялото да се запази без порок при пришествието на Господа нашего Иисуса Христа (1 Солун. 5: 23).

Това, че човекът е ипостас, състояща се от единството на душа и тяло, е видно от това, че душата не желае да се раздели с тялото и след смъртта. Великото тайнство на смъртта не се изчерпва просто с факта, че човек загубва и се разделя с обичните за него хора, но е в това, че душата напуска възлюбената от нея стихия, т.е. тялото. Думите на св. Йоан Дамаскин са много точни: Наистина страшно е тайнството на смъртта, когато душата и тялото насилствено се разделят, когато естественият, свързан в хармония по Божие повеление съюз, се прекъсва. Съществува природна естествена връзка между душата и тялото; между тези две части на човешката ипостас се съхранява хармонията, и следователно раздялата между тях е болезнена, но в съгласие с Божията воля.

Дори и след разлъката на душата от тялото, човешката ипостас не се разрушава. Тази богословска истина е видна от две важни положения. Първо – душата, отделяйки се от тялото, запазва спомен за него. Това може да се прочете и в тропара от Канона на Велика Събота, където се казва, че адът видял Словото Божие, ранено, но всесилно. Свети Никодим Светогорец обяснява православно и светоотечески, че в ада е слязла душата заедно с Божеството. Тогава раните, които видял адът, са били рани на Божеството или рани на душата? Първото се изключва, защото на Кръста е страдала човешката природа, а не Божествената, тъй като тя е безстрастна. Следователно, раните, които е видял адът, са били раните на душата. Но как е възможно това, когато раните са били върху тялото? Някои от душевните сили действат самостоятелно (ум, размисъл), а други се нуждаят от енергията на тялото (фантазия и чувства). Тъй като раните на Христос са осезаеми, то те са били общи и за тялото, и за душата. Когато е била бичувана и страдала Божествената плът, смътни образи и усещания от раните и страданието са се запечатали и в самата душа. Когато чуваме, че душите на грешниците отиват в ада, то те носят със себе си отпечатъка и знаците на техните грехове.

Второ – Независимо, че душата се разделя от тялото, а и самото то се разпада на части, душата ги познава и не се отдалечава от тях. Св. Григорий Нисийски казва, че душата отива в местата, където се намират останките на цялото тяло – при което тя е в близост до своето тяло, но не влиза в общение, и не се смесва с материята на тези негови останки.

Следователно, душата и след отделянето от тялото, знае и разпознава елементите и частите му, така че със силата и енергията Божия отново ще влезе в разпознатото  тяло и така ще се извърши възкресението на мъртвите тела. Особено показателно е пророчеството на св.пророк Иезекиил, което описва това чудно възкресение на телата (виж: Иез. 37: 1–14).

Разбира се, тялото на човека при възкръсването от мъртвите ще бъде неговото, но нетленно, безсмъртно и обновено. Апостол Павел по този повод казва: Тъй е и възкресението на мъртвите: сее се в тление – възкръсва в нетление; сее се в безчестие – възкръсва в слава; сее се в немощ – възкръсва в сила; сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно. Има тяло душевно, има и тяло духовно (1 Кор. 15: 42–44). Т.е. възкръсналото тяло на човека ще има характерните признаци на неговата ипостас,но ще бъде обновено, доколкото във времето на второто Христово пришествие ще стане нова твар, без следи от тленност и смъртност. Възроденото тяло ще е подобно на телата на Адам и Ева до грехопадението, подобно на тялото на Христа след славното Негово Възкресение. Това, че човек ще стане обновено създание, като при това няма да загуби признаците на собствената си ипостас, е видно от светоотеческото учение. Според него, ще изчезнат всички болести и недостатъци на човешкото тяло. Св. мчк Иустин Философ казва, че ако Христос при първото си пришествие на земята е изцелявал болките и допълвал всички недостатъци на човешките тела, колко повече от това ще направи при Общото възкресение като ще възкреси плътта в нейната цялостност и без никаква повреда.

Така откровената истина, както е изразена в Светото Писание и в светоотеческите текстове убеждава, че съществува най-тясна връзка между душата и тялото и че независимо от разделянето на душата от тялото, не се разрушава и не изчезва личността на човека, а душата знае и познава частите на своето тяло и, разбира се, цялото тяло – преобразено и обновено, ще възкръсне при второто Христово пришествие.

Пастирски и еклесиологически (църковни) последствия

Тези богословски обосновки трябва да са достояние на нашия църковен живот. Доколкото живеем в едно осквернено общество, е необходимо да се очертаят пастирските и еклесиологическите параметри на разгледаната тема. Древните християни са изпитвали безгранично уважение към мощите на светиите, които, подлагани на мъчения, бивали и изгаряни. Събирали са останките от огъня, полагали са ги на особени места с благоговение и им се покланяли. Почитали са даже и малките частици, защото и в разчлененото тяло е пребивавала неразделно благодатта. Т.е. при светиите се е правила аналогията с Христос. Душата на Христос се е отделила от тялото, но е пребивавала неразделно от Него – заедно с Божеството е слязла в ада, а тялото с Божеството е останало в гроба. Подобно нещо се случва и със светиите – когато душата се отлъчи от тялото, в мощите остава Божията благодат, свидетелстваща за себе си.

За съжаление, много от днешните осветскостени християни по друг начин гледат на тази тема и считат за напълно приемлива практиката за кремация на телата. Как можем да походим към този проблем от пастирска и еклесиологическа гледна точка? Трябва да се подчертаят два момента.

Първо: Църквата не може да се съгласи с кремацията на мъртвите и да благослови за това своите чада, защото уважава човешкото тяло, счита го за храм на Светия Дух, за един от съставните елементи на човешката ипостас. Осъзнавайки, че незвисимо от отделянето на душата, целостта на човешката личност се запазва, такова действие, каквото е кремацията може да се оцени като насилие над природата, доколкото е естествено разлагането на телата, а всяко насилие над природното естество поражда екологически проблеми. Също не приемаме и платоническата теория за природата на смъртните и безсмъртни тела. Не можем да приемем кремацията на телата, защото тези, които се съгласяват с такава, самите изповядват платонически и древни философски възгледи, разглеждащи тялото като затвор за душата или като неподлежащо на възкресение, или като съд за наслаждения, който трябва да бъде презрян, за да се спаси душата. Така в съгласието за кремация се крие пренебрежение към тялото, неверие във възкресението, отрицание на съществуването на душата след смъртта.

Има случаи, когато телата на светиите са били палени и изгаряни по различни причини. Но има разлика между насилствено и доброволно изгаряне. В първия случай Господ не вижда неуважение към тялото. А във втория случай, когато човек постъпва така по собствена воля, се показва неговото неверие. И в първия, и във втория случай Бог ще възкреси и въздигне тялото от пепелта, доколкото при второто пришествие всички хора ще възкръснат – и тези, които са пострадали при гоненията, и тези, които са били изядени от зверовете или са били изгорени. Това, което има значение за нас, е идеята, която стои зад приемането практиката на кремация на телата. И Църквата изследва внимателно този въпрос – покрай богословските основания има и други – психологически, социални, които не се съгласуват с изгарянето на починалите хора.

Второ: Тези, които дават съгласие за кремация на собствените си тела, защото имат други възгледи за съществуването на душата, възкресението на телата и вечния живот, но едновременно желаят и църковно опело, създават голям проблем за Църквата. Какво трябва да направи тя? Да опява покойник или да погребва пепел? Да се съгласи ли да извърши опело над мъртвото тяло, знаейки, че след това то ще бъде изгорено в пещта на крематориума, и после да погребе само пепел ?

Тези въпроси пораждат пастирски и еклесиологически проблеми, които касаят богословските виждания. И Църквата трябва да заеме ясна позиция по тях.

Службата на погребението е тясно свързана с човешкото тяло, а не с пепел. Всички тропари говорят за умрелия, а не за изпепеления; за тялото, което е пред нас, за последна целувка и т.н. Как би могло да се извърши погребение без тяло. От друга страна – службата на опелото има непосредствена връзка с погребване на тялото, а не с погребение на пепел. Така и двете заключения ни водят към извода, че не бива да се извършва служба на погребение нито преди кремацията, нито след нея. В първия случай няма да има погребване на тялото, а във втория – няма да има тяло, а само пепел.

В заключение – Църквата е длъжна да не се поддава на духа на този свят и да продължава да опява и погребва тела, които биха могли да са окажат след време мощи на светии. Те ще почиват в очакване на своето възкресение и когато бъдат открити, ще има възможност да се получи уверение за светостта на починалия, защото нетленността и чудотворенето на мощите е доказателство за обожението на човека, тъй като Божията благодат пронизва и цялото тяло. И така, по застъпничество на всички тези, чиято святост е доказана както от техния богоугоден живот, така и от благодатните им мощи, можем и ние с вас да бъдем спасени.

Превод от руски език: Валя Марчелова
Източник: „Амвон”, 2010

Още от Нашата вяра

Доколко е достоверен Новият Завет

14.11.2017 г. | Сергей Худиев | Нашата вяра

Ние чувстваме правотата на своята вяра, но не винаги можем да я обясним на невярващия човек, особено на онзи, у когото нашият светоглед, кой знае защо, предизвиква раздразнение. Разумните въпроси на атеиста могат да поставят в безизходно положение всеки вярващ християнин. Какво да отговаряме на най-разпространените аргументи на атеисти?

За нашата зависимост или как да станем деца

27.10.2017 г. | Владимир Легойда | Нашата вяра

В центъра на християнството стои Христос и личната връзка с Него. И когато правилата за поведение заменят Христос, то това изобщо не може да го наречем православна вяра. Човек трябва да осъзнава зависимостта си от Бога като съвършена необходимост от Неговото присъствие в живота му. Само така възниква това, което наричаме православна вяра...

Прародителският грях

20.08.2017 г. | протойерей Йоан Романидис | Нашата вяра

Без точно разбиране за грехопадението на човечеството православната интерпретация на догмата за изкуплението не е възможна. Какво е станало с Адам и Ева в рая, този въпрос въз основа на светототеческото учение разкрива книгата на протойерей Йоан Романидис "Прародителският грях".

Какво се случва в центъра