Светата Евхаристия като събитие на Духа Свети*

20.06.2016 г.
Косово, Високи Дечани, ХIV в.
Автор: Епископ Атанасий Йевтич

Когато говорим за Евхаристията, ние всъщност говорим за Църквата. А за Църквата можем да говорим само ако изхождаме от живата реалност на Църквата, което означава – от видимата и осезаема реалност на Църквата, събрана на Вечерята Господня, на Вечерята на Царството, на Евхаристията.

Този подход към Църквата е познат в богословската терминология, особено в православната от по-ново време, като евхаристийна еклисиология. Нейното значение днес бива особено подчертавано от известния богослов Иоан Зизиулас, митрополит Пергамски от Вселенската патриаршия. Значението й подчертава, макар и по различен начин, и католическият богослов Луи Буие, когато казва: „Едно е евхаристийното богословие, а друго богословието за Евхаристията” и първото предполага второто.

Православието, следователно, открива Църквата най-конкретно и най-реално в Евхаристията. Това означава, че я открива едновременно в Христа и в Светия Дух. Църквата е тайна Христова, „το μυστήριον του Χριστου”, но е също и духовна тайна, тайна на Св. Дух – „κοινωνία του Αγίου Πνεύματος”, и на действието на Св. Дух в света, на Неговата благодат. И едната и другата се реализират, осъществяват, конкретизират в Евхаристията. Евхаристията е тайнство на Въплъщението, смъртта и Възкресението Христови, но в същата степен е и тайнство на Петдесетница. Следователно, тя е събитие на Христос Въплътения, Разпнатия и Възкръсналия и събитие на слизането и действието на Св. Дух в Църквата. Съзнанието за това е от изключително голямо значение и преведено на богословски език, следва да се каже, че христологията и пневматологията лежат в основата на еклисиологията и поравно са застъпени в нея. И макар христологията да е отправна точка, все пак предусловие и conditio sine qua non е пневматологията. Следователно христологията е предусловена от пневматологията. Именно така Евхаристията може да се схване в пълнота като събрание, като литургично събиране на Църквата на едно място, като аванс, предусещане на есхатологичната общност на Царството Божие, в което чрез Светия Дух вече се предвкусва и предусеща Царството Божие.

В Евхаристията Църквата Христова бива схващана христоцентрично и пневматологично като общност, която чрез Светия Дух се преобразява в есхатологична такава, за да преобрази света и човечеството. Това се отразява и върху останалите аспекти и измерения на Църквата, върху нейната институция и мисия. Дух Свети е “конституирящ елемент”, ако можем да употребим този израз, и на Църквата, и на Евхаристията. Освен това, трябва да кажем че Дух Свети коондиционира, обуславя битието не само на Църквата като такава, но и на Христос като Въплътен Богочовек. Неговото въплъщение се осъществява чрез Духа Свети (Лук.1:35; Деян. 10:38). Неговото възкресение и прославяне също се осъществява чрез Духа Свети (1Петр. 3:18; Евр. 9:14; Рим. 8:11).

Ако се изразим с езика на съвременната еклисиология, и най-вече с езика на споменатия богослов Иоан Зизиулас, ще кажем, че гледано от христиологична перспектива, Църквата е институция. Тя е институционаризирана на христологична основа и в това се състои нейната христологична страна. Но Църквата на пневматологична основа, т.е. нейната пневматологина страна, я показва като конституция, т.е. като конституирана от Духа Свети. С други думи, Църквата е установена на Христа, но през цялото време бива съставяна от Духа Свети, както е казано в службата на Петдесетница: Дух Свети „съставлява и съдържа целия събор на Църквата” (oλον συγκροτει τον θεσμον της Εκκλησίας). По-конкретно: Духът Свети прави св. Евхаристия общност на верните в Хрста и Тяло Христово. Без Духа Свети нямаме нито Христос, нито Църквата, и в този смисъл нямаме и Евхаристия.

В самата Евхаристия, в Литургията, която служим, има два момента които са ключови и застъпени поравно и без които от православна гледна точка няма Литургия. Това са анамнезата и епиклезата.

Евхаристията като анамнеза, като „възпоменание”, като припомняне обвързва църковната общност, която служи Литургия и която се намира на евхаристийно събрание със спомена за историческото спасение, за историческия Христос, т.е. за всичко, което се нарича Предание и за което св. апостол Павел говори в 1-во Послание до коринтяни (11 и 15 гл.): „Аз приех от Господа това, що, ви и предадох, а именно, че Господ Иисус през нощта, когато бе предаден… това правете за Мой спомен” (т.е. възпоменавайте го). Така в Евхаристията се съдържа и се пази всичко онова, което съответната евхаристийна общност преживява като история на спасението, като служба и като служение (гр.: като λειτουργία и като λειτούργημα), т.е. и като служение, и като служба, която обявява това служение, като свещенство. Следователно анамнезата, т.е. възпоменанието в св. Евхаристия, изобразява цялата историческа приемственост, която свързва всяка събрана на Евхаристия местна църква с първата апостолска общност, с историческия Христос и Неговите ученици, с онова, което е предадено и което е установено като действително.

Но това е само един дял от историята на спасението. Целокупната икономия на спасението се съдържа във възпоменанието не само на смъртта, възкресението и възнесението Христови, но и на Неговото второ пришествие, т.е. не само на миналото, но и на бъдещето. И затова Литургията или извършването на Евхаристията е също такаепиклеза (еπίκλησις – призоваване на Св. Дух). Ние призоваваме Духа Свети Той оприсъствява за нас Христос и Неговото второто пришествие. Но и в първия момент на Евхаристията, в анамнезата, Дух Свети също актуализира историческия Христос и Неговото дело. Следователно, няма анамнеза без Духа Свети. (В най-добрия случай бихме имали само една „комеморация”, подобно на протестантите, или нещо подобно на извършваните от нашите „другари комунисти”, възпоменания без траен смисъл и без някакво непреходно значение). Дух Свети, следователно, актуализира анамнезата, превръща я в присъствие, „оприсъствява” Христос, за да можем да общуваме с Него и да участваме в Него. Но пълнотата идва едва с епиклезата, защото тогава есхатонът влиза в историята и него παρουσία-та – на Второто идване на Христос. И макар да изглежда парадоксално, в Литургията на св. Иоан Златоуст ние възпоменаваме това бъдещо идване: „Възпоменаваме тая спасителна заповед, и всичко извършено за нас: кръста, гроба, тридневното възкресение, възнасянето на небето, сядането отдясно и славното второ пришествие”. Парадоксално е да възпоменаваме онова, което още не се е случило. Но в действиетлност, то вече се случва в Евхаристията. Царството Божие вече се предусеща и то е тук, макар и не още в пълнота („вече и не още”, ηδη και οχι ακόμη, even now and not yet). Това Царство не е само някъде в бъдещето. Известното схващане на Оскар Бултман за времето на спасението (Hailsgeschishte) като нещо линеарно, в чиито край ще настъпи Царството е неприемливо. То предполага, че Църквата в историята, в своята Евхаристия е лишена от възможността да участва в Божието царство, че трябвало да го чака. Но, благодарение на Духа Свети и епиклектичния характер на Евхаристията, в която Църквата призовава Духа Свети да дойде и да претвори даровете в Тяло и Кръв Христови, а нас в участници, съобщници на Христа, Царството е вече тук. Есхатонът вече е в историята и чрез него Църквата е станала есхатологична общност.

Така Църквата е тяло Христово, а благодарение на Духа Свети, и тяло духовно.

„Когато казваме духовно – пише св. Иоан Златоуст – трябва да имаме предвид, че то е от Духа Свети”, а не духовно в смисъла на спиритуално, идеално, идеалистично. Християнският език няма нищо общо с този език на Хегел и Шелинг. В Църквата духовно е това, което е от Св. Дух (там, където стои думата „духовно”, свободно можем да се изразим с genetuvus – „от Духа Свети”). Благодарение на присъствието и действието на Св. Дух, Евхаристията проявява целия Христос (totus Christus). Тялото е неотделимо от Главата. Църквата не е само общност, която следва Христос, както народът в пустинята е следвал Моисей (Църквата е народ Божи, но не е само това). Тя е напълно идентифицирана, отъждествена с Христос, и като такава е „пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко” (Еф. 1:23).

По този начин Църквата има два аспекта. И двата присъстват в Евхаристията, но най-вече присъства есхатологичният. Църквата е преди всичко есхатологично събитие – есхатологина общност, която участва в Царството Божие. Тя е не само възпоменание и явяване на Христос – въплътения, страдалия, разпнатия, но и на Христос в слава, последният Адам, Който в Себе Си рекапитулира и събира всички и всичко (Еф. 1: 10; 1Кор. 15: 22, 45, 47). Тя е своеобразна „απαρχή”, начатък, както казва св. апостол Павел (Рим. 11: 16; 1Кор. 15: 20), начатък, който наистина въвежда в пълнота. Това е смисълът на думите, изречени от Иисус Христос: „Той (Дух Свети) ще ви напомни (“αναμνήσει”), всичко”. Той, всъщност, ще припомни, анамнистично ще представи Христос, но изцяло, не само като “Христос от историята”, но и като “Христос от есхатологията”. Тук е смисълът и на онези тежки, взети сами за себе си, думи, изречени след чудесната беседа в Капернаумската синагога за Хляба на живота, с които Христос изведнъж сякаш зачерква всичко казано преди това: „Духът е, който животвори; плътта нищо не ползва” (Иоан 6: 63). Ако Църквата бе само една събрана общност – дори това да са учениците Христови – в името Христово, но без Светия Дух, тя би била все пак само “тяло”, само една историческа, колективна, религиозна общност, но все едно, тя още не би била Тяло Христово. Именно Дух Свети я прави животворно Тяло Христово, спасение на света, знак за Царството тук на земята – есхатологична общност, която се преобразява, за да преобрази света.

Така Църквата, по думите на св. Максим Изповедник, е икона на есхатологичната пълнота. Но тя е икона в традиционния смисъл на православното преживяване на иконата, за което последната не е бледо копие или сянка, а реалност, символ на присъствието на Онзи, Когото символизира и същевременно указваща, че е преходна или трансперентна.

Подобно е и пневматологичното разбиране на служенията в Църквата: всички ръкоположения (както и всички служения) не съществуват сами за себе си, нито са лични харизми, а са дар на Духа Свети на Църквата и в Църквата. Те са дар на Единия истинен Дух, Който раздава Божиите дарове, за да изгради Църквата (Еф. 4: 4, 1Кор. 12: 4-13); те не са „лична собственост”, нито са „неизличими по характер” дарове, а такива, чрез които просиява, проявява се и действа единственото Тайнство, единствената служба и единственото служение – свещенството или първосвещенството Христово – и само указват за Този, Който служи чрез тях и свещенослужи чрез Духа Свети. Затова св. Игнатий Антиохийски е казал, че епископът е икона на Христа и не той, а Христос в него служи с действието и енергията на Св. Дух.

С други думи, присъствието на Св. Дух в Евхаристията и в евхаристийните служби (а трябва да се подчертае, че в православната традиция нито една служба не е извън Евхаристията, т.е. само в църковната общност и за тази църковна общност, и никога in absolute) „ни подкрепя в нашите немощи… Сам Духът ходатайствува за нас с неизказани въздишки” (Рим. 8: 26), защото ние, макар и като Църква в пълнота начело с епископ, не знаем за какво и как да се молим или какво да искаме и търсим.

Духовият, пентакосталният характер на Църквата по време на Евхаристията, се изразява в нейната епиклектична, пълна зависимост от Духа Свети. Без Него тя би била лутаща се през историята общност, подобно на израилевата в пустиянята. Но посредством Евхаристията като духовно, пентакостално събитие, като Петдесетница, която постоянно се осъществява, както би се изразил св. Иоан Златоуст, тя е реално присъстваща Петдесетница и Църквата е вече в Обетованата земя. Църквата е общност, която следва Христос. Но тя същевременно е и есхатологичният народ Божи, който не само следва Христос, но е събран вече в Него и около Него – “събор на Бога между боговете”, както би казал св. Григорий Богослов.

И сега, важно е да подчертаем следното: Църквата в Евхаристията със своя есхатологичен характер – евхаристийно-есхатологичното измерение на Църквата – не е отрицание на мисионерско-историческата страна на Църквата. По-скоро втората извира от първата (както накратко спомена в предходното изказване владика Амфилохий).

Църквата следва Иисус Христос през историята, проповядва Евангелието и в това се изразява растежа на тялото Христово в историята. Но в Евхаристията Църквата е вече събрана общност на Царството, вече участва в живота на Небесния Иерусалим, защото в Светия Дух се преживява единството между главата Христос и Неговото Тяло. Тази пневматологична страна на Църквата, която се осъществява в Евхаристията, е изображение, по-точно казано икона, на нашето есхатологично събрание при Него, в Него, επ Αυτόν (2Сол. 2:1), επι το αυτο (в Деяния апостолски и при апостол Павел). Защото: „Където е Дух Свети, там е Църквата, където е Църквата, там е и Дух Свети”, както е казал още св. Ириней Лионски. Изпращането на Духа Свети на всяка Евхаристия се подновява чрез Неговото епиклектично призоваване и слизане. Светият Дух ни показва, оприсъствява Христос и прави от хляба и виното – от евхаристийните Дарове – Тяло и Кръв Христови. Само в този пневматологичен контекст е обяснимо какви са тези дарове и за какво служат, а не в богословско-схоластичните разпри дали по един или по друг начин са осветени, дали са се претворили, дали е имало “транссубстанциация”, дали е „неизличимо” свещенството и т.н. Това са въпроси, които практически отделят свещенството или даровете от пневматологично-христологичното събитие на Евхаристията, от това духовно, пентакостално събитие, за което тук говорим, в което всичко присъства и е поравно необходимо. Само със Светия Дух даровете на Църквата могат да станат αναφορά – принос на Бога Отца, т.е. да станат Тяло и Кръв Христови, и свещениците могат да действат само в църковната, духовната общност, отразявайки, изразявайки, проявявайки едното единствено свещенство и служение Христово.

По този начин Дух Свети е наистина, както често се казва, душа на Църквата. Той е Този, Който прави Църквата да е Църква. Затова Неговата роля в Евхаристията е толкова важна. От една страна в анамнезата на историческата Църква, той реактивира историческия Христос, Неговото дело на спасението и самото тяло на спасението – Църквата. От друга страна, в епиклезата, Той оприсъствява Царството и ни прави негови причастници hic et nunc. Той прави вече реално онова царство, което Христос ни е завещал (Лук. 22:29-30) и прави нашата общност есхатологичната общност на Духа Свети. С други думи, действието на Духа Свети в Евхаристията е това, което прави Евхаристията – Евхаристия и Църквата – Църква. Така Църквата приема „благодатта на Господа наш Иисуса Христа и любовта на Бог Отец и кинонията на Духа Свети” (2Кор. 13:13). Това значи, че Църквата е тук в най-тясно общение със Св. Троица, което е и целта на целокупното домостроителство на спасението и на есхатологията.

* Тази лекция е изнесена от проф. йером. д-р Атанасий Йевтич по време на симпозиума на богословските факултети в Чаков, септември 1988 г.

Източник: pravoslavie.bg

Превод от сърбохърватски: Мариян Стоядинов

Още по темата
Още от Нашата вяра

Обръщането на св. апостол Павел

29.06.2019 г. | Отец Патрик Хенри Риърдън | Нашата вяра

В опита на своето обръщане св. апостол Павел приел и семето на цялото си последващо учение за Църквата, която той после определя като стълб и крепило на истината. Ап. Павел не познава никакво неинституционално християнство. Той не познавал друг Христос, освен Христос на Църквата...

Съборна и апостолска…

24.06.2019 г. | протойерей Игор Прекуп | Нашата вяра

Обикновено дългите постни периоди предшестват някой велик празник. Петровият пост не само предшества празника на св. апостоли Петър и Павел, но и следва празника Петдесетница – рождения ден на Църквата. Той се явява като жива връзка между тези два празника...

Христовото възкресение – обновяване на света

28.04.2019 г. | протойерей Георги Флоровски | Нашата вяра

В тайнственото „тридневие на смъртта” нетленното тяло на Господа се преобразува в тяло на славата, облича се в сила и светлина. Зърното прораства... И Господ възстава от мъртвите, като Младоженец излиза от гроба... Това се извършва чрез силата Божия...

Какво се случва в центъра

Въздигане на Светия Кръст Господен

Какво е Кръстът за нас?