Смисълът на аскезата

13.03.2017 г.
kosmaser.files.wordpress.com
Автор: Митрополит Йеротей Влахос

Митрополит Йеротей (Влахос) е роден през 1945 г. в Йоанина – Епир, Гърция. Завършва богословския факултет на Солунския университет. През 1972 г. е ръкоположен за свещеник. Служи в Атинската архиепископия като проповедник и отговорник за работата с младежта. През 1995 г. е избран и ръкоположен за митрополит на Навпакт и Св. Влас. Още от младежките си години проявява интерес към отците на Христовата църква, като специално се интересува от учението на св. Григорий Палама. Общуването с монасите от Света гора и дългогодишният му пастирски опит го довеждат до съзнанието, че православното богословие е наука за изцеляването на човека. На тази тема посвещава много книги, като една от тях е „Православна психотерапия”.

Царството Божие насилници го грабят

Определение на аскезата

Думата „аскеза” произлиза от гръцката дума ασκουμαι (упражнявам се) и показва упражненията (на славянски – подвиг, на български – усилия), извършвани от човек, който се стреми към определена цел. Когато използваме този термин, имаме предвид упражнението (подвига и усилията) на човека да се движи към истинската цел, за която е създаден. Аскезата е естествена част от целия човешки живот. За да постигне очакваните резултати, спортистът трябва да се упражнява всекидневно много часове. Ученият изследовател, преди да открие тайните на обекта, с който се занимава, трябва да се упражнява в дисциплина, в уединение, в изследване на предмета на проучване и в много други неща. Войникът всекидневно се упражнява, за да може да изпълни своята мисия. Това важи във всички професии. Аскезата е тясно свързана с човешкия живот и никой не може да постигне абсолютно нищо без особен труд, употребявайки своята свобода и спазвайки определени правила, разбира се под ръководството на специалист и треньор.

Православна аскеза

Когато говорим за аскеза в Православната Църква, ние разбираме усилията на християнина да осъществи целта на църковния живот. Тъй като християнинът, както казва апостол Павел, участва в духовна война, той трябва да се подчинява на правилата на духовните закони, за да може да постигне своята висока цел. Апостол Павел, използвайки сравнението с войника, който не само се упражнява, но дори оставя всички грижи, които имат другите хора за този свят, наставлява своя ученик Тимотей: „И тъй, принасяй страданията като добър воин Иисус Христов. Никой воин се не заплита в житейски работи; и това прави, за да угоди на военачалника.” (2Тим. 2: 3 - 4). Но когато говорим за православна аскеза, трябва да определим точно какво имаме предвид, защото аскезата може да се разбере по православен и по погрешен начин.

В началото трябва да подчертаем, че православната аскеза не е само телесна, нито само душевна, а е душевно-телесна, тъй като човекът е психосоматично същество, т.е. представлява душа и тяло. Много свети Отци, за да покажат същината на православната аскеза, използват примера за коня и ездача, като казват, че тялото е конят, а душата е ездачът. При обучението ездачът трябва да управлява коня, а не конят да управлява ездача. Така, душата на човека трябва да владее и да управлява тялото, а не обратно.

Православната аскеза трябва да се разглежда през перспективата на това, какъв беше създаден човекът от Бога и какъв стана след греха на прародителите. Само във връзка с това можем да разберем истинското съдържанието и ценността на православната аскеза.

Човекът преди грехопадението

При сътворението на човека е имало хармония както в човека, така и в цялото творение. Душата на човека, чрез ума, била отворена към Бога и приемала Неговите Божествени енергии. Но тъй като душата е свързана най-тясно с тялото, както казва свети Григорий Палама, душата „е навсякъде в тялото” като енергия, затова и Божията благодат, която душата приема, се пренася и в тялото. По този начин, чрез душата, тялото приема благодатта и енергията на Бога, а след това споделя тази благодат с целокупното създание. Свети Николай Кавасила използва образа на огледалото. Както лъчите падат на огледалото и след това се насочват към предметите, при което лъчите на слънцето осветяват предметите, така е била и човешката душа веднага след сътворението и преди падението. Божиите енергии, чрез душата, се пренасяли в тялото, а после чрез него се просвещавало цялото творение.

Човекът след грехопадението

След падението на човека цялото творение е обхванато от дълбока тъмнина.

С грехопадението на човека се разрушава хармонията между душата и тялото, но се изгубва и хармонията между човека и творението. Душата на човека загубва общението с Бога и не предава Божествената енергия на тялото. Вместо да приема енергия от Бога, душата се мъчи да приема енергия от тялото, което тя експлоатира, и така се появяват душевните страсти (егоизъм, гордост и най-главната страст: себелюбието). Тоест душата се опитва да живее чрез отношението си с тялото, а не чрез отношението с Бога. Тя променя ориентацията си и вместо да общува с Бога и животът й да зависи от Него, нейният живот започва да зависи от тялото. От друга страна, тялото, вместо да се храни от душата, се насочва към творението и се храни от него, при което страстно експлоатира природата. Така се появяват телесните страсти (любовта към удоволствията, любовта към придобиването на блага, чревоугодието и др.). Така се получава пълно изкривяване на човека и пълно изопачаване на неговия истински живот, което има последици и за цялото творение. Когато човекът живее в такова болно състояние и се опитва да намери същността и смисъла на своето съществуване в материалния свят, той експлоатира света, а експлоатираната природа винаги „си отмъщава” на човека. Свръхпроизводството на материални блага в угода на свръх потребителската настройка на човека е насилие над природата. Така виждаме ясно, че са се извратили правилата за функционирането на целия човек.

В Свещеното Писание и в творенията на светите Отци виждаме прекрасен анализ на тази дисхармония. Преди грехопадението е имало хармония и правилни отношения на човека с Бога, с ближния и с творението.

Първата брачна двойка е била в общение с Бога в рая.

Душата е имала правилно отношение с тялото и така човекът, макар и гол, все пак не е чувствал това, нито се е срамувал, точно защото не е съществувало чувството за разлика между половете.

Адам е имал правилно отношение към Ева, чувствал я като плът от своята плът и като тяло от своето тяло. Впрочем това е и значението на гръцката дума γυνη – жена.

Човекът е имал правилно отношение и към творението. Но след грехопадението настъпва пълна промяна на цялото състояние. Отношението на човека с Бога, със себе си, с жената и с цялата околна среда се извращават.

Навлизането на смъртта

Прекъсването на отношенията на човека с Бога води като последица влизането на смъртта в неговото съществуване. Самият Бог казва на Адам: „в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” (Бит. 2: 17). Разбира се, човекът като сътворено и променливо същество, би трябвало да носи в себе си смъртта, защото всяко сътворено нещо има начало и край. Само безначалното е по природа безсмъртно. Човекът приема от Бога безсмъртието като дар, но загубва този дар след прекъсването на своите отношения с Бога, когато в неговия живот навлиза смъртта. Така светите Отци тълкуват кожените дрехи, в които се облича човекът след падението, т. е. това са тлението и смъртността.

Себелюбието

Вниманието на човека след падението е концентрирано върху себе си, тъй като вече не се храни от истинския живот и не получава просвещение от истинската светлина, която е Бог. Най-главната страст на човека след грехопадението е себелюбието, което, според свети Максим Изповедник, е неразумна любов към тялото. От себелюбието се развиват много страсти: себичност, сребролюбие, чревоугодие, славолюбие и други.

Страстната наслада и болката

След като човекът изгубва връзката с Бога и преживяването на духовната наслада от нея, в него навлизат страстната наслада и болката, каквито ги познаваме днес като неотменна част от човешкия живот. Навлизането на смъртта е свързано с болестите, старостта и с всички катастрофални последици, които те имат за човешкия живот. От болестите, остаряването и смъртта се раждат страхът за живота и страхът от страданията. Човекът се страхува от несигурното си бъдеще, от болестите, които евентуално ще дойдат, от остаряването и, разбира се, от пълната биологична смърт. Затова, опитвайки се да се справи с този страх, трупа материални блага, придобива колкото се може повече имоти, което води до насилие над творението и до онеправдаване на другите хора. В тази перспектива се развиват всички душевни и телесни страсти.

Когато говорим за душевните и телесните страсти, трябва да подчертаем, че не става дума за някакви лоши сили, които са влезли в човека след грехопадението, а това са вече извратените и изопачени естествени сили на душата и тялото, които са вложени от Бога при създаването на човека. Това значи, че човекът има в себе си естествена любов, за да обича Бога и всичко, което Бог обича. Но тази любов се извращава (пренасочва) по научване от дявола и човекът започва да обича творението себелюбиво и страстно. Гневът е естествена енергия, която Бог вложил в човека, за да може чрез нея човекът да ревнува за Бога, да се гневи против греха и изцяло да се насочва към Бога, но човекът я изопачава и я насочва против своите ближни. Човекът от Богоцентричен става човекоцентричен, с всички страшни последици за себе си и за цялото създание.

Същността на православната аскеза

След като определихме накратко как е живял човекът в рая преди падението и какво се случва при катастрофалното събитие на грехопадението, вече можем да определим в какво се състои православната аскеза.

Ясно се вижда, че православната аскетика се състои в отдалечаването на човека от неестествения живот и в повторното придобиване на естествения живот, т. е. чрез православната аскеза човекът отново се връща към правилния начин на живот, за който е бил създаден. Ако имаме една машина, която е развалена и не изпълнява целта, за която е произведена, тогава нейното поправяне се състои във възвръщането на нейното правилно действие преди да се повреди. Същото се случва и с човека. Православната аскеза е връщането на човека към неговата първоначална слава, придобиването на първоначалното действие на човека, за да се възстановят негоите правилни отношения с Бога, със себе си, с ближните и с цялото творение.

В Православната Църква не говорим за някаква етика, която представлява приложение на някаква система от права и задължения, въз основа на някоя идеология, а говорим за исихасткия начин на живот, т. е за връщането на човека в неговият естествен живот и за придобиване на неговата първоначална насока.

Връщането в първоначалното отношение на човека с Бога се извършва чрез молитвата и богослужението.

Молитвата е непрестанна памет за Бог, Който ни е създал, и опит на ума да открие своя първоначален център на живот. Чрез молитвата човекът се опитва отново да придобие своето първоначално отношение с Бог, при което душата се храни от Бога, вследствие на което се възстановява редът, разрушен с грехопадението, т. е. Божията благодат да храни душата, съответно облагодатената душа да храни тялото, а от просветеното от Бога тяло да се излъчва Божията светлина към творението. Става въпрос за изменение на цялото следгреховно състояние и действие на душата и на тялото.

Връщането в първоначалните отношения на човека с неговия ближен се извършва с добродетелта на въздържанието.

Въздържанието и целомъдрието не са унищожителен живот за човека, а са мирен и благословен живот. Чрез въздържанието човекът не гледа на своя ближен като на нещо което може да използва, като обект за задоволяване на себе си, а да го възприема като личност, която е сътворена по образа и подобието на Бога. Така въздържанието не е лишаване от живот, а е изобилие на живота. То е придобиване на истинския живот и на истинското наслаждение. То е повторно възстановяване, доколкото е възможно сега на отношенията между Адам и Ева в Рая преди грехопадението и непослушанието, т. е връщане в неговото естествено от преди падението отношение с Бога и с човека.

Връщането в правилното отношение с материалното творение се извършва чрез поста.

Постът не е лишаване от материалните блага, а е прекратяване на насилието, което извършва острастеният човек над природата, и е истинското използване на природата и на материалните блага, които тя предлага. Затова, постът не се поставя в перспективата на телесното здраве и на здравословното хранене, а се разглежда в богословска перспектива, т. е. постът е повторно възстановяване на добрите отношение с материалния свят, чиято крайна цел е преобразяването на целия свят.

Става ясно, че молитвата, въздържанието и постът, както и другите духовни упражнения, не се извършват за да лишат човека от нещо, а за неговото повторно възстановяване в първоначалната му слава и величие. Затова те са в съгласие с богословската и еклесиологична перспектива. Аскезата на Църквата не е стремеж към отслабване на тялото, нито е стремеж към някаква самодисциплина на човека и послушание спрямо определени закони, а е насочена към отдалечаването от неестествения живот и към връщане към естественото състояние и действие, за да стане човекът истински и да изпълни първоначалната цел на своето създаване. Това ново действие се извършва чрез един особен аскетически метод. Както при всеки спорт и при всяка тренировка са необходими две неща, т. е. треньор и използването на съответния метод, така е и при православния аскетически метод.

Специалният треньор е духовният отец, който действа в богословските рамки, които описахме. Духовният отец не лишава човека от неговата свобода, а му помага да възвърне свободата си, т. е. ръководи човека, за да употребява своята свобода за достигане до своето естествено действие и да отговори на своето първоначално назначение. Ако духовния отец действа с други, човекоцентрични, етични и писихологически принципи, той отпада от позицията, която заема.

Православният аскетически метод, както го определят светите Отци, се описва с три думи: очистване, просвещение, обожение.

Очистването е преодоляване на неестествената страстна наслада и болка.

Просвещението е преодоляване на непознаването на забравата на Бога.

Обожението е преодоляване и на самото въображение, при което човекът достига до пълно общение с Бога.

Аскезата (подвигът) в Христа не се стреми към изтощаване на тялото, а към неговото освещаване, за да може и то, заедно с душата, да върви по пътя към обожението. Светиите много добре знаят, че с аскезата не сме телоубиици, а страстоубиици. В „Патерика” се привежда следната случка: „Авва Пимен, посетил Авва Исаак и го видял да полива на краката си малко вода. Тогава го запитал, защо прави това, когато другите монаси са строги и обуздават своето тяло. Авва Пимен му одговорил: „Ние не сме телоубиици, а стратоубиици”. С поста, бдението и с всички телесни упражнения ние се стремим към изцеление на тялото и душата. Преподобният Илия Презвитер пише, че аскетът трябва да знае с коя храна храни тялото като неприятел, с коя храна го умолява като приятел, и с коя го утешава като болен.

Според свети Василий Велики, най-добрата граница и правило на въздържанието при приемането на храна е човекът да не се стреми нито към наслада, нито към страдание на тялото, но да отбягва греха, така че нито да се смущава с надебеляване на тялото, нито да изнемощява физически и да става неспособен за изпълняване на заповедите поради слабост. Аскетът, както казва свети Василий Велики, трябва да е свободен от надменността и, крачейки по средния и царски път, да не се отклонява нито наляво, нито надясно, т.е. нито да избира комфорта, нито с прекалено въздържание да довежда тялото до изтощение.

Важно е да отбележим, че православният исихазъм, както го анализира свети Григорий Палама и както са го живели преподобните отци през вековете, не се стреми да отрича, да подценява и да унищожава тялото, а към неговото очистване и осветяване. Западното християнство, изразено от схоластика Варлаам, следва метафизичните идеи и, напротив, отрича участието на тялото в движението на душата към обожението. Свети Григорий Палама определя възгледа на Варлаам, че по време на молитвата умът трябвало да излезе от тялото, като елинска езическа заблуда, която е корен и извор на цяло погрешно  учение. Св. Григорий Палама учи, че умът трябва да влезе в сърцето и оттам да се издигне към Бога, при което и тялото ще почувства даровете на обожението. В  молитвата участват общите енергии (действия) на тялото и на душата.

Исихазмът, умната молитва и православният екстаз нямат нищо общо с йогата, която произхожда от източните религии и е чужда на православната антропология. Според далекоизточните традиции, човекът трябва чрез йогата да достигне до нирвана, за да избегне самсарата (прераждането на душата) и в следствие на това душата – индивидуалният Атман – след като се отдели от тялото, да се издигне повторно в нетварния свят на идеите или да се съедини с общия Брахман.

Може да изглежда странно, но в православната аскетика дори и самите болести се приемат като упражнения за очистване и освещаване на целия човек. Някой може да страда от страшни телесни болести, но все пак да е духовно здрав и да бъде просветен от Божията светлина. Св. Василий Велики казва, че загубил всичките си телесни сили и не можел да извърши и най-малките телесни движения без болки.

Тялото на човека чрез църковния живот се насочва не само към благото си състояние, а достига до обожение и става тяло Христово. Свети Симеон Нови Богослов в своите творения често говори за блясъка на своето тяло, когато се е съединил с Христос по време на съзерцанието. В една от своите поеми той разказва, че по време на Богосъзерцанието се облякъл в сиянието на безсмъртието, като в най-блестяща одежда, и тогава неговото тленно, осквернено тяло се съединило с божественото и пречисто тяло Христово и станало сияйно и настина свято.

Затова християнинът се отнася със своето тяло като с Божие творение, което заедно с душата съставлява неговото битие. И тялото участва в обожението на човека и, разбира се, и то ще възкръсне и ще се изпълни с Божията благодат.

Човекът може да има по отношение на тялото си три основни позиции.

Първата е служенето на тялото, когато тялото се обожествява и към него се насочва целият интерес и внимание. В светоотеческата терминология това се нарича себелюбие.

Втората е отхвърлянето на тялото, и това е основен възглед на дуалистичните и идеалистични религиозни и философски системи.

Третата позиция е евхаристийната. При нея тялото се смята за дар Божий, който се принася на Бога заедно с душата. Естествено тази позиция е позицията на православното богословие.

Резултатите от православната аскеза

Православната аскетика, както я описахме много кратко, носи голяма полза и довежда до важни резултати. Тя се е доказала през вековете. Тя не е някакъв теоретичен метод, който е открит през нашата епоха, а е изпробвана двадесет века, със значителни резултати, които виждаме в житията на светиите на нашата Църква. Ако прочетем текстовете на Отците, и житията на светиите, ще установим, че православният аскетически метод е изпробван във времето.

Чрез православната аскеза човекът придобива смисъла на живота.

Знаем, че най-големите проблеми, които тежат на човека, са така наречените екзистенциялни проблеми, които са свързани с въпросите: какво е животът и какво е смъртта, къде отива душата след смъртта, защо никой не ни е питал, преди да ни създаде, какво е свобода и любов, и т. н. Когато човекът не може да реши тези въпроси, тогава наистина чувства голяма празнина и не може да открие смисъла на живота. Тогава всички са му виновни. Значи проблемът на човека не се намира извън него, т. е. в творението и в другите хора (обществото), а е в самия него.

Чрез православната аскеза се възцарява мир в обществото.

Обществените проблеми произтичат от болните хора, защото обществото е сбор от хора. Когато хората не познават смисъла на живота, когато нямат вътрешен мир, те приписват всичките си проблеми на другите и прехвърлят своята несвобода на обществото. Личността е свързана с обществото и, бидейки болна, тя поврежда обществените институции, а после болните институции още повече разболяват хората. Затова, когато човекът е здрав, тогава е здраво и обществото.

Чрез православната аскеза се излекуват екологическите проблеми.

Острастеният човек насилва творението, за да произвежда повече, а насилената природа си отмъщава. Но, ако човекът използва православната аскеза и се изцели, тъй като възстановява своите отношения с Бога, той излекува и своето отношение към творението: започва да го обича, да се грижи за него, както майката се грижи за своето семейство. Не всички хора обаче тръгват по този път и затова управляващите се опитват да прокарат закони за опазване на околната среда. Те са необходими точно защото не всички хора възстановяват естественото състояние, в което са създадени от Бога.

Църквата – мястото на православната аскеза

Православната аскетика не се практикува индивидуално, а в Църквата, която е общност на хората, които са вдъхновени от Божията благодат. Църквата е духовна болница, в която човекът се изцелява, и опитно, под духовен надзор, изучава целия аскетически метод, който описахме, за да се освободи от кожените дрехи на тлението и смъртността и да се отнася правилно към Бога, към ближния и към цялото творение. Така че православната аскетика не е индивидуален подвиг, а е църковно събитие.

Затова аскезата в Православната Църква предполага и се стреми към богослужебната общност, която се изразява най-вече в Светата Литургия, чийто център е Светата Трапеза. Както в едно семейство центърът е трапезата, където всички ядат материалния хляб, така в Църквата центърът е Литургията, чийто център е Светата Трпеза, където се вкусват Тялото и Кръвта Христови. В Литургията, когато има правилни предпоставки, отново се възстановяват всички отношения на човека с Бога, с ближния и с цялото творение. В Литургията предвкусваме есхатологичната радост, когато телата и цялото създание ще се преобразят. Впрочем, както казва апостол Петър: „ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя” (2Пет. 3: 13), и както казва апостол Павел: „Тъй е и възкресението на мъртвите: сее се в тление – възкръсва в нетление; сее се в безчестие – възкръсва в слава; сее се в немощ – възкръсва в сила; сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно. Има тяло душевно, има и тяло духовно.” (1Кор. 15: 42 - 44).

От всичко, което казахме досега, се вижда, че православната аскетика не е индивидуално упражнение за интелекта и за тялото, а е цялостно движение за помиряване на човека с Бога, със себе си, с ближните и с творението. Това помиряване се извършва с въплъщението на Христос, с Неговия Кръст, с Неговата смърт и Възкресение, което човекът преживява като лек, като духовен антибиотик, който приема на дози в Църквата, чрез аскезата и чрез причастието на Божията благодат чрез Светите Тайнства, и особено чрез Светото Тайнство на Божествената Евхаристия. Така отсега се подготвяме за есхатологичния живот, когато праведните ще блеснат „като Ангели Божии на небесата” (Мат. 22: 30).

Превод: Борислав Аврамов
източник: „Алтернатива”, бр.209

Още по темата
14.03.2017 г.
Още от Нашата вяра

Доколко е достоверен Новият Завет

14.11.2017 г. | Сергей Худиев | Нашата вяра

Ние чувстваме правотата на своята вяра, но не винаги можем да я обясним на невярващия човек, особено на онзи, у когото нашият светоглед, кой знае защо, предизвиква раздразнение. Разумните въпроси на атеиста могат да поставят в безизходно положение всеки вярващ християнин. Какво да отговаряме на най-разпространените аргументи на атеисти?

За нашата зависимост или как да станем деца

27.10.2017 г. | Владимир Легойда | Нашата вяра

В центъра на християнството стои Христос и личната връзка с Него. И когато правилата за поведение заменят Христос, то това изобщо не може да го наречем православна вяра. Човек трябва да осъзнава зависимостта си от Бога като съвършена необходимост от Неговото присъствие в живота му. Само така възниква това, което наричаме православна вяра...

Прародителският грях

20.08.2017 г. | протойерей Йоан Романидис | Нашата вяра

Без точно разбиране за грехопадението на човечеството православната интерпретация на догмата за изкуплението не е възможна. Какво е станало с Адам и Ева в рая, този въпрос въз основа на светототеческото учение разкрива книгата на протойерей Йоан Романидис "Прародителският грях".

Какво се случва в центъра