Неделя Сиропустна - на всеопрощението

26.02.2017 г.
eimaimama.gr
Автор: протойерей Александър Шаргунов

Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец, а ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви (Мат. 6:14-15)

Защо в навечерието на Великия пост Господ говори за това? Целта и смисълът на поста е да придобием съкровище. Не това съкровище, което се събира тук, на земята, гдето го яде молец и ръжда го разяжда, гдето крадци го подкопават и крадат (и където има много от това съкровище, те там и подкопават), а съкровището, което е на небесата. Не това съкровище, което винаги неизбежно се разпада, а съкровището, което ни изправя пред лицето на Живия Бог, пред Неговата любов, защото – гдето е съкровището ни, там ще бъде и сърцето ни. И където е Божията любов, където е радостта Христова за всеки каещ се грешник, за всеки от нас, там и ще бъде и сърцето ни сред Пасхата Господня.

Истинска прошка е невъзможна без изповядване пълнотата на вярата и без живот според вярата, без отхвърляне на всяка лъжа и всяко зло. С други думи, ние трябва да разберем две неща. Първо, че прошка е невъзможна там, където няма признаване на греха, и второ, прошката е невъзможна, ако тя не изхожда от Бога. Отрицанието на греха прави прошката в крайна сметка излишна.

Ние живеем в свят, където се прави всичко, за да се отмени в масовото съзнание самото понятие за грях, като по този начин се отменят Божиите заповеди и нравственият закон. Ако няма нравствен закон, не съществува и грехът. И тогава е неразбираемо за каква прошка може да става дума. Колкото повече вглъбеният човек живее духовен живот и, следователно, колкото повече той узнава колко страшен е грехът, толкова по-силно се нуждае той от прошка – от Бога, от другия човек. И толкова по-лесно му е на него сам той да прости. Най-ужасното нещо, както винаги, е равнодушието, даването вид, че всичко е наред („няма какво толкова да си прощаваме”), желанието да не виждаш човека, да го оставиш и да забравиш за него; да мислиш, че си простил, отвръщайки се от човека, затваряйки сърцето си за него. Но горчилката, която остава, може да прерасне в ненавист. Съвременният човек често търси помирение, за да не бъде завладян от неприятни отрицателни чувства, за да не си усложнява живота. Това означава „да прощаваш без да простиш”, мамейки себе си и другите.

Най-ценно е да направиш първата крачка към другия, и тази крачка ще бъде твърда, ако заедно с това стъпчем и греха по пътя си. Прошката е чудо. То се твори от Бога от нищото. Прошката не се създава. Тя е извън сметките, надхвърля мярката, надминава очакванията. Тя е благодат. Тя е точката на нашето лично съприкосновение с Бога. И с Кръста. Защото благодатта се явява в изобилие там, където се е умножил грехът (вж. Рим. 5:20). И тази благодат ни преобразява, прави ни други. Получили от този живот в излишък, ние можем щедро да даваме и на другите. На практика, ние не можем да се молим за обиждащия, ако прошката не изхожда от Бога? Тя е дар от Бога, не е наше постижение. Ето защо нашето помирение един с друг се затвърждава в тайнството на покаянието и изповедта, и то трябва да бъде особено дълбоко през Великия пост. Само с Божия дар, с Неговата благодат и с нашето участие в този дар – с труда на четиридесетдневния пост – можем да се научим на дара на прошката. Насила не можем да простим, така като не можем и насила да обичаме. И Господ не ни кара насила да прощаваме, Той сякаш казва: „Можете и да не прощавате, можете да постъпите, както искате”. Защото, ако Той ни застави да прости, тази прошка не би била наша. Това би била Божия прошка, която не ни засяга по никакъв начин. Истински ценно е само това, което се прави свободно и съзнателно, когато човек сам разбира, че трябва да прости. Господ само предупреждава, че ако ние не прощаваме, то и Той няма да ни прости. И ако ние изричаме думите на Господнята молитва: „и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си”, а в същото време казваме: „Аз никога и за нищо на света няма да простя на този човек”, значи, ние напълно съзнателно молим Бога, Той никога и за нищо на света да не прощава и нашите грехове.

На Света Гора има такъв обичай: ако някой от братята е във вражда с някого, той трябва да махне от Господната молитва тези думи. Няма право да ги произнася, ако не иска те да му бъдат за съд и за осъждане. Но как да махнем от Господнята молитва даже една дума, ако в нея, както казват светите отци, накратко е описано цялото Евангелие? И ако някой зачеркне макар само една дума от тази Книга на живота, според Божественото Откровение (Откр. 22:19), Господ ще зачеркне от Книгата на живота името на този човек. Тежестта на нашите грехове, и на големите, и на малките, които, като планина се натрупват от ден на ден, ще нараства непрекъснато, а когато преминем във вечността, ще ни притисне с вечна безизходност.

„Също, кога постите, не бивайте намръщени като лицемерците – казва Христос, – защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, че те получават своята награда” (Мат. 6:16). За да бъде постът осмислен, той не трябва да бъде лицемерен. Не бива нищо да правим на показ, за да ни видят другите и да ни похвалят. Когато това става, ние губим своята награда от Господа. „А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си” (Мат. 6:17). Какво значи да помажеш главата си с елей? Главата – това е умът, казват светите отци. Трябва да се погрижим нашите мисли да бъдат чисти. Но и думите ни не трябва да бъдат зли, скверни и пусти. За словото, както и за мислите, в продължение на целия поста ще ни напомня молитвата: „Постави, Господи, стража на устата ми и огради вратата на устните ми” (Пс. 140:3), както и думите на Господ за последния Съд, за Пасхата Христова: „По думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден” (Мат. 12:37). Не само за всяка скверна дума, но и за „всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден” (Мат. 12:36). Думата е празна не толкова, когато е безсмислена или лъжлива, а по-скоро, когато е правдива и истинска, но ние я правим празна – когато употребяваме светите слова напразно, като нищо не значещи.

Ние живеем в свят, където най-важната война се води срещу човека; срещу единственото словесно същество – човека. Всичко, което се прави, има една цел – думите да станат безсмислени. Не само за да се потопим всички в океана на лъжливите думи, които ежедневно ни засипват, но и за да се смесят светите думи с лъжливите и скверните. И за да вземем и ние участие в това. Горко ни, ако се поддадем на врага. Ето защо ни е нужен и постът, за да помним кое е най-важното; за да помажем главата си: своя ум, своето слово с елея на смисъла, на доброто, на вярата, на правдата и чистотата, и за да стане нашето слово живо, както и мислите.

Думите от Евангелието „помажи главата си” не трябва да се разбират буквално, те се отнасят към целия вътрешен човек, към нашето сърце, за да не излиза от сърцето нито завист, нито ненавист, нито злоба, нито вражда, нито похот, нищо кално. За да бъде помазан вътрешният човек – нашата душа – с благодатта на Светия Дух. Та да може нашата ожесточена, вкаменена, мъртва душа, затова че пази този пост, по дара Христов и по Неговата благодат, да получи благоуханно помазание с Дух Светий, когато свърши Великият пост, и ние застанем пред Христос Разпнатия и Възкръсналия.

А какво значи да умиеш лицето си с вода? Лицето, казват светите отци, това е нашият външен човек. Какво имаме на лицето? Очи. Да умиеш лицето си е казано, за да обърнем внимание накъде гледаме, къде блуждае нашият поглед сред този изменчив свят, преливащ с всички краски на греха, потънал в зло и лъжа. За да изключваме през Великия пост всички съмнителни телевизионни програми, и да не се уподобяваме на човек, който се въздържа от месо през целия пост, но в същото време поглъща с очи всяка нечистота, както блудния син, който приел да яде редом с калните мляскащи свине – на бесовската трапеза, която ни предлагат днес средствата за масова информация. Ние трябва сме глухи, както казва апостол Павел, и слепи, в зависимост от обстоятелствата. Цялото ни тяло трябва да бъде не вертеп на разбойници, а храм Божи.

Господ казва първо да помажем главата си, а после вече да умием лицето си, защото вътрешното трябва да върви преди външното. Не защото Той смята външното за незначително. Не, външното има голямо значение. Който не пости през Светата Четиридесетница без уважителна причина, „не бива да се причастява” – правило на светите отци, което никой не може да отмени, защото то е дадено от Дух Светий. Но кое по-важното – душата или огледалото на душата?

Най-важният пост е въздържанието от себелюбие, от нашето „аз”. Постът трябва да бъде „пред твоя Отец, Който е на тайно” (Мат. 6:18) – там, където сме насаме с Небесния Отец. Ние трябва да се научим да постим, стоейки пред Бога, защото постът има Божествено измерение. Отец, Син и Свети Дух живият един за друг. Никой от Тях не живее за Себе Си. Бог е общение, превъзхождащо всичко, което ние можем да си помислим. С това единство в общението на Пресветата Троица трябва да живее Църквата. В дълбините на нашето сърце ние сме призвани да се молим на Бога да ни научи на този тайнствен пост на въздържание от нашето „аз”, за да станем способни да отдаваме своя живот за другите. „Не си събирайте съкровища на земята..., но събирайте си съкровища на небето..., защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Мат 6:19-21). Господ говори за небето, за Самия Отец, като за съкровище, което се намира там, където е сърцето ни. Ако Христос стане онова съкровище на любовта, което ние търсим, всичко останало ще ни се придаде. Всичко ще стане благодат в нашия обновен живот, и раят ще настъпи още тук и сега, Пасхата Господня.

превод: прот. Йоан Карамихалев

източник: "Алтернатива", бр.208

Още по темата: За поста - митрополит Йеротей Влахос

Още по темата
Още от Събития

Великденски четения - 2019

21.03.2019 г. | Архангел.бг | Събития

Първата лекция ще бъде на 24 март (неделя) от 11.00 ч. в храм „Св. Атанасий”. В навечерието на празника Благовещение изборът на тема не е случаен – „Христос и жената”. Лектор: ставрофорен иконом Дончо Александров.

Тодорова събота

15.03.2019 г. | протойерей Михаил Манев | Събития

Тодорова събота не е Тодоров ден. Тодоров ден се празнува на 17 февруари. Тодорова събота е, за да ни напомня, че Христос е жив. Че светиите са живи и ни помагат в нашия живот, стига да пожелаем да ги чуем. Стига да пожелаем да ги призовем да дойдат, и да не се усъмним, че е възможно...

Пътят към спасението е път на покаяние

14.03.2019 г. | Варненски и Великопреславски митрополит Йоан | Събития

Проповед на Негово Високопреосвещенство Варненския и Великопреславски митрополит Йоан на Великото повечерие с 3 част от Великия покаен канон на св. Андрей Критски, отслужени съборно в храм „Св. Николай Чудотворец” – Варна, 13 март 2019 г.

Какво се случва в центъра