Народи и народ Божий

24.05.2018 г.
Петдесетница - фреска от манастира Дечани, Сърбия (pinterest.com)
Автор: Александър Моторин

Понятието народност е съществено за богословското, философското, художественото, историческото, обществено-държавното и за всяко друго творческо мислене. В народността се изразява осъзнатата същност на народа, неговите отличителни качества, жизнени цели, и предназначение. Думите „народност” и „народ” от XIX век до сега се употребяват в някои случаи като равнозначни, но все пак думата народност в сравнение с думата народ представлява, преди всичко, някакво обобщено, изведено и осъзнато описание на същността на народа.

Понятието, което в началото се изразява с думите „народ” и „език”, произхожда от времето на общославянското единство. През втората половина на IX век ‒ в епохата на Кръщението на славяните и на развитието на тяхната обща свещена писменост, езическите представи за народността били заменени с християнски, в които при това се запазил силен отпечатък от първоначалното славянско самосъзнание. Християнският мистичен смисъл на народността, в нейното особено славянско осъзнаване, е отразен преди всичко в превода на Евангелието от гръцки на славянски език.

В славянското Евангелие, както и в цялата Библия, е изразено едно необичайно за другите народи осмисляне на същността на народа чрез езика. Народът в неговата съборна цялост се оказва „език”: Словесно същество, а чрез това и духовно, което възхожда в своя езиков дар към Бога-Творец.

Отделните „езици” (народи), които сменят първоначалния човешки „род” (Бит. 11: 6), според библейското предание, били създадени от Бога за наказание, заради гордия опит на хората за магическо самообожение, при обединяването им по време на вавилонското стълпотворение. Изначалният общочовешки език, след неговото „смесване” (разрушаване на неговата цялостност), се разпаднал според преданието на 72 основни езика, които по-нататък продължавали да се делят вследствие на разобщаващата човечеството гордост и непрестанните опити за магическо самообожение. За да се избегнат нови магически изкушения, общото взаимно разбиране било разрушено и възникнало народно-езиковото разнообразие, и всеки народ-език получил възможност самостоятелно да преодолява своите заблуждения и да заслужи прошка от Бога и спасение на земята и във Вечността.

Разселването на езиците-народи по лицето на земята е описано в книгата Битие, и жизнените пространства, които те усвоили, са определени в църковнославянския превод като „острови языковъ” (Бит. 10: 5) – („острови  на народите” в руския Синодален превод, завършен през 1876 година; νησοι των εθνων – „острови на етносите” – в Септуагинта, гръцкия превод от еврейски на Стария Завет от Седемдесетте тълковници).

Пълният текст на този стих на славянски звучи така:

„От сих разделишася острови языковъ (всехъ) в земли ихъ: кийждо по языку в племенехъ своихъ и в народехъ своихъ”.

На славянски понятието език-народ (в едни случаи обозначавано чрез „език”, в други – чрез „народ”) се разкрива тук като двуединство между езика, който е духовно средство за общуване, и „племето”, т.е. родово-кръвното, плътско, жизнено начало в човешката природа. Думата „народ”, употребена в края на стиха, се оказва обединяващо свързване на езика на духовното общение и кръвно-плътската (племенна) връзка на хората. В гръцкия превод изразът „по языку”, в смисъл на средство за общуване, се предава чрез κάτα γλωσσαν (гръцкото γλωσσα – „език” като орган на тялото и като средство за общуване). От европейските езици само славянският, в неговото библейско и свещено-богослужебно проявление, устойчиво използва понятието народ, като език. Гръцкият с думата γλωσσα само се приближава към изразяването на подобно двуединно значение.

В гръцката дума „етнос” отсъства важният за славянското разбиране на понятието „народ” признак на езиковото единство.

Според Евангелското учение на Христос, разделеното на отделни „езици-народи” човечество е призвано да се спасява разделено, в духовните пространства на възникналите езици, които ще се запазят до Страшния съд, а е възможно да пребъдат в своето многообразие вечно:

„Егда же приидет Сын человеческий в славе Своей… тогда сядет на престоле славы Своея, и соберутся пред Ним вси языцы; и разлучит их друг от друга, яко же пастырь разлучает овцы от козлищ; и поставит овцы одесную Себе, а козлища ошуюю… И идут сии в муку вечную, праведницы же в живот вечный” (Мат. 25: 31-46).

В руския синодален превод вместо „езици” на това място е използвана думата „народи”, а в гръцкия първоизточник – „етноси” (τὰ ἔθνη).

В съответната гръцка дума „етнос” (народ, племе, тълпа, стадо, рой), както и в подобни думи на други езици, ясно отсъства този важен елемент от славянското разбиране на народа по признака на езиковото единство.

За запазването на „езиците” до Края на света и на „времената” Христос говори и на друго място:

„И Иерусалимъ будетъ попираемь языки, дондеже скончаются времена языкъ… И тогда узрятъ Сына Человеческа, грядуща на облацехъ съ силою и славою многою” (Лука 21: 24-27).

В Откровението на св. Йоан Богослов се потвърждава, че Христос изкупил със Своята Кръв праведниците, като най-добрата и достойна за благата Вечност част от всеки народ (със запазване на духовно-езиковото своеобразие):

„отъ всякаго колена и языка и людий и племенъ” (Откр. 5: 9).

Езиците, според това разбиране, са израз на духовното съборно своеобразие на всеки народ, както родово-кръвното начало изразява телесното, т.е. плътското своеобразие на народите. Възможността за пълно взаимно разбиране между представителите на различните езици-народи в бъдещия вечен живот е предопределена с дара на различните езици, получен от апостолите от Светия Дух.

Древният църковнославянски превод на Новия Завет, създаден в средата на IX век – в периода на разцвет на византийската православна мистика, отразил несвойствени за гръцкия първоизточник от I век, духовни очаквания на двата основни (по своята сила и численост) народи на Византия – гърците и славяните, които по това време вече осъзнавали себе си като богоизбрани народи, заслужили от Бога позволение да бъдат носители на промислителната богоугодна държавност на Втория Рим. В славянския превод, създаден от светите просветители, братята Кирил и Методий и техните ученици, различните народи почти винаги (от името на апостолите винаги, а от името на Христа почти винаги) се наричат безоценъчно-уважително: „езици”. С това всъщност се подчертава, че всички народи са създадени с равно достойнство пред Бога и че всеки от тях освен магическите и духовни заблуждения носи в своята съборна душа (и изразява чрез дадения му език) основите на истинското богопознание и на истинската праведност. Всеки народ може да се кръсти и да се умие от предишните си грехове, а после в различна степен, в зависимост от своите волеви усилия, да се труди за опазването на своята духовна чистота и вярност на истинния Бог.

Само в отделни изключителни случаи (и само от устата на Христа, които има право на Съдия) в славянския Нов Завет отклонилите се от истинската вяра „езици” се назовават с осъждане „езичници”. В тези редки случаи от името на  Христа по-гръцки вместо думата тълпи - „охлоса”, се говори за „етноси”, т.е. за народи в смисъл на обществено-политическо и кръвно единство. Например:

„Молящеся же не лишше глаголите, яко язычницы: мнят бо, яко во многоглаголании своем услышани будут” (Мат. 6: 7); и също: Мат. 5: 47; 18: 17.

В такива случаи Христос говори именно за характера на богопочитанието и вероизповеданието, като посочва духовните, изразени чрез езика, заблуждения и ги съпоставя с праведната вяра. Магическият духовен блуд изкривява самосъзнанието на народа, поврежда самия език на общуването и го превръща, по израза на митрополит Иларион, в „гъгнив” (непонятен, неразбираем):

„…и гугнахомъ языкы нашими, моляше идолы, а не Бога Своего и Творца”.

Напротив, духът на истинската вяра очиства народната душа и езика на общението:

И уже не последуемь бесомъ, но ясно славимъ Христа, Бога нашего, по пророчьству: “Тогда… ясенъ будеть языкъ гугнивыхъ”.

Христос е дошъл да излекува и да прощава, а не да осъжда и да наказва, затова осъдителното понятие „езичник” рядко се среща в славянското Евангелие.

Интересно е, че в руския синодален превод от XIX век изцяло, както в Стария, така и в Новия Завет, при обозначаването на народа, думата „език” (в славянския превод) последователно се заменя с „езичник”. В гръцкия превод на Стария Завет навсякъде вместо „езици”, както е в славянския превод, и „езичници” в руския, стои думата „етноси”. Въвеждайки осъдителното понятие „езичници” по отношение на народите-езици, живели до Пришествието на Христа, руският синодален превод отстъпва, както от смисъла на  гръцкия, така още повече и от славянския, който е основен за нашето самосъзнание.

В славянския превод на Стария Завета повсеместно се говори за „езици” (народи), а не за „езичници”. С това дохристиянските „езици” (народи) се изравняват по своето изначално достойнство и възможности с богоизбрания древно еврейски народ, защото и самите евреи показвали във вехтозаветното Писание своите многобройни духовни заблуждения и отстъпления от праведността, подобни на заблужденията на другите народи. За църковнославянското езиково самосъзнание думата „езичник” (и по-късно производното от нея отвлечено понятие „езичество”) служи за обозначение за лъжлива, магическа вяра, за духовно заблуждение, многобожие, самообожение и др.под., но само по отношение на езическите народи, които живеят след Христовото пришествие и отричат Неговото учение. И така, в славянската православна представа за най-важен принцип на народността изначално се приема езикът, на който общуваме, и предаваните чрез този език дух, вяра, светоглед, предания и обичаи на народа.

За думата народ, най-съществено се оказва значението за обединението на хората около Христос.

Самата дума „народ” се употребява в славянската Библия стотици пъти (при превода на гръцките думи „ἔθνος”, „ὄχλος”, „λαός” – „этнос”, „охлос”, „лаос”). В Стария Завет сред различните оттенъци на смисъла на тази дума преобладаващо е значението на родово единство (потомство, племе, народ в родово-кръвно значение), с някои оттенъци на древната родова магия – по отношение на всички народи. А в Новия Завет дума „народ”, както и думата „език”,  най-често, се използва със значение на духовно обединение на хората около Христа – според общия им светоглед и вероучение. Образцов пример за това е разказът в Евангелието от Лука:

„Исшедъ с ними, ста на месте равне: и народъ ученикъ Его, и множество много людий от всея Иудеи” (Лук. 6: 17).

В руския Синодален превод тук има подмяна на понятията „народ” и „множество”:

„…и множество учеников Его, и много народа из всей Иудеи”.

В гръцкия първоизточник тук са употребени два не много възвишени синонима, означаващи тълпа, сборище. Единият от тези синоними, използван за обозначаване на най-близките ученици на Христос, противоречи на значението на думата „народ” като „одухотворено единодушие”:

„и большая толпа (на гръцки ὄχλος, „охлос” – толпа, множество, народ) учеников Его, и великое множество собравшихся ( на гръцки λαός, „лаос” – народ, тълпа, сборище) со всей Иудеи”.

Интересно е, че тук не са употребени по-възвишените синоними: „δημος” (демос) – народ в магическия родово-кръвен смисъл, а също и в политическото значение, и „ἔθνος” (етнос) – народ в кръвно-племенен и обществено-политически смисъл.

И във Вулгата – латинския превод на Библията, направен от блажения Иероним (IV–V в.), учениците на Христос са наречени тълпа, сборище (turba), и останалите хора, които се присъединяват към тях също са наречени голяма тълпа, простолюдие и плебеи (multitudo copiosa plebis).

И така, именно славянският превод на Новия Завет, и само той, чрез понятието „народ”, в противовес на обикновеното събиране на още непосветените в новото учение хора, настойчиво внася в това понятие значението на родените в духовното единство по вяра и вероучение, което се закрепва в езика и го преобразува със своите смисли.

Многократно повтаряйки се в славянското Евангелие, думата „народ”, със значението на общността на Христовите ученици, започва да означава христовия народ. В частност, когато даже юдейските свещеници повярвали в Христа, и оставили предишната си вяра също са наречени „народ”:

„И слово Божие растяше, и множашеся число ученикъ во Иерусалиме зело: многъ же народъ священниковъ послушаху веры” (Деян. 6: 7).

В руския Синодален превод е казано просто:

„из священников многие покорились вере”

В гръцкия превод е използвана думата – „тълпа” (ὄχλος) свещеници, и в латинския е използвана същата дума „тълпа” (turba).

Така че именно славянският Нов Завет напълно разкрива мистичния смисъл на „народа”, който се крие в дълбочината на корена на тази дума още в славянския Стар Завет. На-род се оказват народените, чедата на Бога-Творец и Отец на всичко съществуващо, и преди всичко – хората. На гръцки език Бог, именно като Отец „поражда, произвежда” всичко от себе си: „Γενηθήτω” (пораждам, произвеждам). „Да бъде…, да произведе” – казва Той (Бит. 1: 3–6). Книга Битие в гръцкия превод е наречена от Седемдесетте точно така: „Γένεσις” (раждане, пораждане) – в съответствие с духа на еврейския първоизточник, където в заключението на разказа за сътворението на света се казва, че това е „родословието” (евр. tōledōt, в Синодалния превод: „произхода”) на небето и земята, но родословието “при сътворението им” (Бит. 2: 4).

В гръцкия превод тук се говори също за „пораждане”, а в славянския – за „бытии”, може би за да се избегне всякаква асоциация с езическата митология. В гръцкия превод е както и в еврейския оригинал, Бог, според вътрешния смисъл на израза, „поражда” света, в смисъл, че го сътворява от нищо – за да се отличи тайнственото пораждане от магическата космогония на зачатието и раждането в езическите митове.

В славянския превод това божествено и тайнствено родословие на битието последователно и по основа, граматически се отразява в думата „народ”.

За славянското самоосъзнаване с приемането на Кръщението библейският Бог Отец се оказва истински Родител и Творец. Този истински Родител поражда, твори при-родата, човешкия род, който в началото е единен, а после е разделен на на-роди. В Новия Завет понятието на Божественото родословие се развива. Синът Божий, Христос учи Своите чеда, Своите „народи” – християните да се молят на Бог Отец, като на свой родител с молитвата „Отче наш”. (Мат. 6: 9–13).

Александър Василиевич Моторин е доктор на филологическите науки, професор, ръководител на секцията по нравствено и естетическо възпитание в Новгородския държавен университет, член-кореспондент на Международната академия на науките в областта на педагогическото образование, автор на много научни статии и две монографии за духовните корени на словесността.

Превод: Борислав Аврамов

Алтернатива, бр. 7 (201), 2016 г., www.pravoslavie.ru

Още по темата
Още от Ценности

Какво мислят младите. Ораторски форум - 2018 (1)

12.07.2018 г. | Архангел.бг | Ценности

Какво мислят младите за Петата Божия заповед и света около тях? Откъси от речите на финалистите в летния сезон на Младежкия ораторски форум „Св. Климент Охридски” – 2018, първа възрастова група (8 - 9 клас). 28.06.2018, Варна.

Църковният славянски език

24.05.2018 г. | Борислав Аврамов | Ценности

В човешката история няма друг книжовен език, който да е създаден специално за християнска проповед и молитва. Той е създаден от Църквата и за Църквата, с молитва и за молитва и проповед на Евангелието. От раждането си той е християнски език...

Дай ми мечта - да се задържа

24.04.2018 г. | о. Харалампос Пападопулос | Ценности

Тази реалност може да се смекчи, ако човешката личност „проговори” за тези свои нужди и желания. Без наказания и цензура. Да почувства, навярно за първи път, че когато изрази гласно своите искания, когато има желания и говори за тях, от това не следват присъди...

Какво се случва в центъра