Когато искаш 300 неща, вече нямаш собствено Аз

26.08.2017 г.
протопрезвитер Николаос Лудовикос (antifono.gr)
Автор: протопрезвитер Николаос Лудовикос

Протопрезвитер Николаос Лудовикос ще бъде гост на Седмицата на православната книга от 4 до 10 септември тази година. (Вж. програмата) Той е роден през 1959 г. в град Волос. Завършил е психология, педагогика, богословие и философия в Атина, Солун, Париж (Сорбоната) и Кеймбридж и е доктор на богословието към Аристотелевия университет в Солун (1990). Преподава догматика и философия във Висшето църковно училище (академия) в Солун и в Православния институт при Свободния гръцки университет. Протопрезвитер Николаос Лудовикос е автор на няколко книги и на множество статии на гръцки и английски език.

И не се опивайте с вино, от което произлиза разпътство; но се изпълняйте с Дух… (Ефес. 5:18)

Казва ти: ще се опиеш или с едното, или с другото. Прави ми впечатление, че сега студентите, вече и ученици, се напиват, когато отиват на екскурзии, отиват да се напият. Детето чувства нужда да се опие, младият човек не издържа и се отдава на пиенето. Това е проблем. Имаме някои преподаватели-духовници, и когато подготвят екскурзии, правят катехизация на учениците месец преди това, да не би случайно да се напият, и накрая екскурзията да се превърне в – как се казва – купон. Това е страшно. Младият човек обаче трябва да се опие, не може да не се опие. Не издържа да не е опиянен. Детето така или иначе е отчасти опиянено. Следователно, опиянението е неговото естествено състояние. Това трябва да го знаят тези, които се занимават с педагогика и полагат усилия в тази посока. Особено в тази възраст. Всички деца в тази възраст искат да намерят своите граници – във всички неща. Затова са уязвими. Това го знаят и тези, които имат възможност да предложат всякакъв вид опиянение, включително и наркотиците – голямата опасност, отново в тази възраст? Трудно е да намерите 45-годишен човек, който взема наркотици. Да, но 30 години по-рано е много лесно. Трябва да знаем това и да не се ужасяваме. По-скоро въпросът е, че трябва да съществува и другата възможност за опиянение, което е трезвено опиянение, както го наричат Отците. Опиянение, което няма последици за здравето, нито насилва свободата, нито ограничава, нито смачква човека.

…като се назидавате сами с псалми и славославия и с песни духовни, пеейки и възпявайки в сърцата си Господа… (Ефес. 5:19)

Човекът пее песни в сърцето, опиянен е и не го интересува какво става навън. Както пияният – нима го е грижа какво става около него? Ако се е опил добре, особено от ракия, двойно преварена, той не разбира нищо! Всичко около него е в хармония! И той самият е в центъра на хармонията и си пее. Не е ли така? Така става и с трезвеното опиянение, само че то е в Светия Дух, има напълно други черти и накрая не предизвиква повръщане. И това е много сериозно състояние. Това е предвкусване на Царството небесно. То се дава на всички, без нещо особено от наша страна - Бог в даден момент, ако Му го поискаме, макар и малко, ще ни го даде, непременно, за да тръгнем някак, за да разберем това нещо в началото, каква е тази светлина. Светлината е този дар от Бога. Когато говорим за Бога, ако човек почувства нещо в сърцето си, това е един призив от Бога, Бог отправя призив – телефонът звъни, можеш да го вдигнеш. Ето, стоя пред врата и хлопам – казва Господ в Откровението. Бог не иска да отвори насила, дори когато изкушенията идват, пак отвътре ще Му отворя (за да ми помогне). Така човек, стъпка по стъпка, започва да усеща нещата по друг начин, но това отнема време.

Когато сме в благодатта, мислим, че всичко свършва, че всичко сме разбрали и край. Старец Софроний Сахаров го казва някъде. Но след това идва богоизоставеността, за да видиш своята реална мяра. И започва този диалог между благодатта и богоизоставеността, докато започнеш да разбираш кой си и Кой е Бог. Това обаче отнема време. Затова годините минават и обикновено в края на живота разбираме какви са тези неща. Разбира се, накрая казваме, както казвали някои светци, по-добре да го знаех отпреди! Но какво да правим. Очевидно не съществува друг начин, не е лесно. В противен случай Бог би трябвало да разруши напълно нашата свобода. Свободата и духовният живот са нещо, което се ражда в нас, това е като зачеване – за зачеването винаги са нужни двама, то не може да стане само с един. И това дете, което ще носиш в себе си и ще родиш, ще го изстрадаш, за да го задържиш. Но за да стане това, трябва да го загубиш и придобиеш отново много пъти.

Да кажа нещо просто, излизаш от храма, причастил си се, и веднага помисълът те „гъделичка” – виждаш някой добър приятел, който ти казва: „Да знаеш само този зад теб какво каза, а и какво направи!” Ти се поддаваш и тази сладост, която имаш в себе си, постепенно те изоставя, прогонваш благодатта на св. Причастие. Осъждането я прогонва много бързо. Докато излезеш от манастира и слезеш в Катерини, вече си казваш: „За какво ми беше да ходя в манастира! Защо не отидох в кафенето да си прекарам сутринта?! Какво спечелих? Какво беше това, какво стана?” Това важи за много други неща – всеки е слаб в определени неща. Дяволът не сяда да си губи времето с нас, той знае на всеки бутона. И чрез този бутон воюва с всеки, чрез неговия проблем. Той няма да бори разточителния човек чрез скъперничество, а чрез разточителството. Където е крайността в желаното от теб, там е твоята гибел. Това, което казах и преди – да потънеш в своето желание. И там едновременно си предоволен и пренещастен. Голямата тайна, която дълбинната психология откри и я постави в учебниците по психиатрия като парадокс. Как става – се питат – един човек в апогея на своето доволство да чувства едновременно болка? Отговорът не е психологически, а духовен: в апогея на удоволствието той е потънал в него и липсва славословието, липсва връзката (с Бога). Човекът е доволен и страшно изолиран едновременно. И в тази самота не можеш да споделиш с другия дара на самия живот. Това е болка. Така имаш онова, което искаш, но едновременно изпитваш болка. В миналото казваха, че семействата били щастливи не защото били богати, а защото споделяли всичко, което имали – и бедността, и малкото ядене, и трудността. Точно това споделяне те прави напълно щастлив. Споделяш любовта, а когато любовта се споделя, тя нараства.

Днес всеки има свой телевизор, свой компютър, свой автомобил – по едно от всичко – и ако някога хората се засекат вкъщи, защото по-често не се засичат вкъщи – се оказва, че са забравили да се откриват за другия. Единият дърпа насила другия към себе си, не е ли така? И другият прави същото. Този, който е по-силен, унизява другия и го принуждава да се занимава с него. Не е ли така? Другият мрази това вътрешно, отмъщава си по начините, които знае – „Защо ме принуди да правя това, което ти искаш? Направих го, но ще заплатиш за това!” Земен рай. И накрая: „За какво ми беше тази жена? Ще отида да намеря друга. Тази, която видях веднъж във влака и ми хареса! Със сигурност е била за мен!” И когато отиде да я намери, разбира, че бившата му поне го е обичала, а тази напълно го подчинява. Да, но и бившата му съпруга си е намерила някой друг, защото и тя би трябвало да намери някой във влака, не става иначе...

Ние не разбираме коя е причината за това. А причината е страшното затваряне и потъване в желанието, което имаме днес. Индивидуалното желание. Целият живот, цялата реклама днес, всичко, което ни показват, тласка децата към това нещо. И то по един ефикасен начин. Чуйте. В учебниците по социална психология с максимална оценка 100 за себезатваряне е шизофреникът, напълно затвореният човек. И докато при всички други народи цифрата е около 30-40, при средно-статистическия европеец е към 50, хайде 55, при англичаните цифрата е 80, при американците – 90. Те са затворени в себе си и затова тяхната култура, американската култура, която се възпроизвежда днес, образецът, който се дава на децата, е именно това – едно огромно себезатваряне. И когато човек общува с тях, особено с по-младите поколения, и ги гледа, те постоянно клонят към тази посока. Тук (в Гърция) все още се е запазило нещо от Православието и общността. Но нещата изобщо не са така, както бяха преди. Затова единият използва другия. Единият причинява болка на другия.

Завчера дойде един младеж и ми каза:

– Отче, с една момиче живеем заедно.

Нещо немислимо за нашите младежки години – е сега с „добър ден” започнат някакви неща, които гледат по телевизията, едно, две, три и ще последва съжителство… Той продължи:

– Трябва да я оставя. Кажете ми Вашето мнение!
– Защо да я оставиш?
– Защото е притеснена.
– Защо е притеснена?
– Знам ли и аз!
– Не я ли пита?
– Попитах я веднъж, но тя не ми каза.
– Попита я само веднъж?
– Да. Да я оставя ли?

20-21-годишен младеж.

– Искам да те попитам нещо и извинявай за моята неучтивост. Тя коя поред е сред твоите завоевания?
– Хммм … шестата.
– Е, не ме питай дали да я оставиш – ти непременно ще я оставиш. Това е ясно.

Ако беше първата, нямаше да ме пита дали да я остави, а: „Мога ли да остана с нея? Какво ме съветвате да правя?” Но при шестата… Той ми се усмихна накриво, но и аз му се усмихнах накриво. „Мога ли да я оставя?” Естествено, ти вече си я оставил, сега какво питаш… Представете си този младеж, когато някога се реши – когато някое от тези момичета например забременее, предполагаме, че се оженят – какъв брак ще е това? Още не съм го разбрал.

…като благодарите винаги за всичко на Бога и Отца, в името на Господа нашего Иисуса Христа (Ефес. 5:20)

Затова казвам и го подчертавам, че някога, когато узреем, Новият Завет ще се чете като учебник. Такова страхотно описание на човека има в него. Защото е Откровение, Бог, Светият Дух е неговият автор. Всички тези неща съществуват, човек ги вижда. Старецът Порфирий ни казваше някога, че това, което се казва в Добротолюбието и Новия Завет, хората ще ги открият и по научен път. Аз, който се занимавам с тези неща и пиша постоянно,ви казвам искрено, че и за мен това е наистина удивително.

Тези дни завърших един текст – за голяма конференция в чужбина – за св. Симеон Нови Богослов от психоаналитична гледна точка. Заглавието, момент да го преведа от английски, как да кажем "fading" на гръцки? Това, което угасва – „Загасващото Аз и раздробеното тяло”. Днес човек чувства, че загасва, разлага се – защо? Защото неговото желание е раздробено. Когато искаш 300 неща, вече нямаш собствено Аз. Въпреки че ти казват, че ако ги искаш, ще придобиеш своето Аз. Реално твоето Аз се ражда, когато желанието е едно, едно дълбоко желание – това те интегрира вътрешно. Дълбинната психология е открила това – както се казва в Евангелието, едно е потребно: Мария избра добрата част. А след като тялото е раздробено, не е нужно да ви говоря много – пуснете телевизора и ще видите как да подсилите вашите уши, нозе, ръце, лица и т.н. Къде е тялото? Не съществува тяло...

Част от лекцията „Не участвайте в безплодните дела на тъмнината”

Превод: Константин Константинов

sveticarboris.net, Алтернатива - бр. 215

Още по темата
Още от Ценности

Просветна дейнина на митрополита Симеона

23.10.2017 г. | Иван Церов | Ценности

На 23.10.2017 г. се навършват 80 години от блажената кончина на Негово Високопреосвещенство Симеон Митрополит Варненски и Преславски. Образцов и авторитетен архиерей, учен, публицист, мемоарист, блестящ преводач от гръцки, учител, просветител, благодетел.

Идеята за вселенска теокрация в късна Византия

28.08.2017 г. | професор Александър Дворкин | Ценности

Животът на държавите донякъде прилича на човешкия живот. Те живеят, докато тяхната душа – движещата идея - продължава да вдъхновява гражданите, а те, на свой ред, са готови да отдадат за нея своята енергия, сили, и даже живота си.

Църквата и духовните измерения на българското

10.06.2017 г. | Варненски и Великопреславски митрополит Кирил | Ценности

„Стани, Господи, да не вземе връх човек” (Пс. 9:20) Защо ли възкликва така св. пророк и цар Давид? Не само възкликва, но се обръща и търси помощ от Господа! Нима е толкова страшно, ако човек вземе връх...

Какво се случва в центъра