Иди си и, както си повярвал, нека ти бъде (Матей 8:13)

15.07.2019 г.
източник: postila.ru
Автор: протойерей Михаил Манев

Проповед в Четвъртата неделя след Петдесетница (02.07.17) - протойерей Михаил Манев, храм „Св. Николай Чудотворец”, Варна. 

Възлюбени в Господа, братя и сестри,

Днес четем едно чудно Евангелие – за това, че вярата няма пол, няма народностна принадлежност, че вярата надскача всичко.

До Христос се приближава един римски войник, езичник, офицер, който има власт над войниците, които са му подчинени. Един много земен човек, с ясно съзнание за себе си – какъв е той и каква власт има, и при Кого отива и дръзва да пристъпи – човек в реалността. Чул за пророка, Който изцелява, той отива при Него да моли не за някой друг, а за слугата си. Във време, когато робът не е имал стойност и е бил смятан за словесно животно, стотникът има чувства към него, състрадава на болката му.

Чудно е как този човек изповядва своята вяра, осъзнал какъв е той, и какво ще направи Христос с неговия живот. Той Му казва, че не е достоен да влезе под покрива му, но с една дума може да направи всичко. За господаря на вселената и твореца на всичко това е напълно достатъчно, защото има власт над всички и над всичко.

Христос реагира по същия начин, както при молбата на хананейката, когато видя вярата й. И тогава, и сега, Той онемя. Онемя, защото видя вяра. Вяра толкова силна, чиста и съвършена, колкото Той имаше в Отца Си. И когато се сблъсква с тази вяра, с тази чистота, Той казва думи, които… които са за нас. Че ние с нашата вяра може да седнем там, на трапезата Му. На трапезата, приготвена за ония, другите. Ала другите ще бъдат изхвърлени навън, защото се намериха недостойни. А недостойните ще станат достойни.

Вярата е нещо, което всички имаме. Вярата е потребността на нашата душа. Ала вярата е преди всичко лично общение. И когато Христос говори, че другите ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина, там, в ада, то не е, защото го е приготвил Той, а защото сме си го приготвили ние. Ние – с нашия егоизъм, с нашето самолюбие, с нашата гордост, ние – като не искаме да повярваме в Христа, да обърнем лицето си към Него, като не искаме да общуваме, като отхвърляме събрата си, който има нужда, и кажем: „Благодарим Ти, Господи, че не сме като него”.

Когато отхвърлим събрата си, с когото ни е дадено да общуваме, от неговото страдание или радост, тогава дали имаме сила да обърнем взор към Бога? Към Онзи, Който е създал и него, и мене по един и същи начин, само че аз не искам да имам лично общение с другия, понеже съм насочил взора си към Бога и искам само с Него да общувам? Мога ли да го направя? Мога ли да отхвърля всички от сърцето си, за да направя място на Бога? Или чрез другите мога да направя място за себе си и Бога в моето сърце?

Още по темата
Още от Проповеди

Човешкото достойнство

01.08.2019 г. | иконом Василий Шаган | Проповеди

Да простиш на някого, това не е просто да изразиш милост или да се смириш пред този, който е съгрешил пред тебе. Така и ние можем… Да простиш на някого греховете, означава да му дадеш възможност той да се изправи, като си готов да му подадеш ръка...

За духовната опитност

24.07.2019 г. | свещеник Алексей Атанасов | Проповеди

Тези части от Евангелието, където се предават случки с демони, бесове, много трудно се възприемат от хората. Човек може да ги разбере едва когато е имал някакъв духовен опит относно съществуването на този вид ангелски свят...

Нерешителните хора и 21 век

10.07.2019 г. | иконом Василий Шаган | Проповеди

В днешното Евангелие Христос категорично казва по какъв начин трябва да живеем. И тук пред нас остава въпросът – кое е най-ценно на този свят. Кое е най ценното за мен? Ценно е това, което можем да привнесем оттук към вечността...

Какво се случва в центъра