Иди си и, както си повярвал, нека ти бъде (Матей 8:13)

03.07.2017 г.
Автор: протойерей Михаил Манев

Възлюбени в Господа, братя и сестри,

Днес четем едно чудно Евангелие – за това, че вярата няма пол, няма народностна принадлежност, че вярата надскача всичко.

До Христос се приближава един римски войник, езичник, офицер, който има власт над войниците, които са му подчинени. Един много земен човек, с ясно съзнание за себе си – какъв е той и каква власт има, и при Кого отива и дръзва да пристъпи – човек в реалността. Чул за пророка, Който изцелява, той отива при Него да моли не за някой друг, а за слугата си. Във време, когато робът не е имал стойност и е бил смятан за словесно животно, стотникът има чувства към него, състрадава на болката му.

Чудно е как този човек изповядва своята вяра, осъзнал какъв е той, и какво ще направи Христос с неговия живот. Той Му казва, че не е достоен да влезе под покрива му, но с една дума може да направи всичко. За господаря на вселената и твореца на всичко това е напълно достатъчно, защото има власт над всички и над всичко.

Христос реагира по същия начин, както при молбата на хананейката, когато видя вярата й. И тогава, и сега, Той онемя. Онемя, защото видя вяра. Вяра толкова силна, чиста и съвършена, колкото Той имаше в Отца Си. И когато се сблъсква с тази вяра, с тази чистота, Той казва думи, които… които са за нас. Че ние с нашата вяра може да седнем там, на трапезата Му. На трапезата, приготвена за ония, другите. Ала другите ще бъдат изхвърлени навън, защото се намериха недостойни. А недостойните ще станат достойни.

Вярата е нещо, което всички имаме. Вярата е потребността на нашата душа. Ала вярата е преди всичко лично общение. И когато Христос говори, че другите ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина, там, в ада, то не е, защото го е приготвил Той, а защото сме си го приготвили ние. Ние – с нашия егоизъм, с нашето самолюбие, с нашата гордост, ние – като не искаме да повярваме в Христа, да обърнем лицето си към Него, като не искаме да общуваме, като отхвърляме събрата си, който има нужда, и кажем: „Благодарим Ти, Господи, че не сме като него”.

Когато отхвърлим събрата си, с когото ни е дадено да общуваме, от неговото страдание или радост, тогава дали имаме сила да обърнем взор към Бога? Към Онзи, Който е създал и него, и мене по един и същи начин, само че аз не искам да имам лично общение с другия, понеже съм насочил взора си към Бога и искам само с Него да общувам? Мога ли да го направя? Мога ли да отхвърля всички от сърцето си, за да направя място на Бога? Или чрез другите мога да направя място за себе си и Бога в моето сърце?

Проповед в Четвъртата неделя след Петдесетница (02.07.17) - протойерей Михаил Манев, храм „Св. Николай Чудотворец”, Варна. Видеозапис на цялата проповед – тук.

Още от Проповеди

Добра земя, що принася плод с търпение

17.10.2017 г. | свeщеник Алексей Атанасов | Проповеди

Нека се стремим към последната степен – да сме добра почва и да пазим в сърцето си онова, което Господ влага в нас. Но както при житното зърно е нужно време да израсте, така и тук е нужно търпение.

Трябва да вземем страна

10.10.2017 г. | протойерей Михаил Манев | Проповеди

Стоим на службата в храма и се молим, но знаем ли какви сме и какви искаме да бъдем... В битката между доброто и злото, между радостта и тъгата, между надеждата и отчаянието, ние трябва да вземем страна. Да знаем на кого сме. Да знаем кой е с нас – Христос или смъртта.

Ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда?

02.10.2017 г. | иконом Василий Шаган | Проповеди

Човек, който е осъзнал в себе си липсата на любов, е щастлив. Той има всички възможности да се промени и да стъпи на пътя, по който всеки ден, всеки миг, при всеки случай ще се опитва да превъзмогва онова, което му пречи да открие себе си за другия и да го обикне.

Какво се случва в центъра