Трябва да спасяваме семейството първо в своя дом - 1 част

21.11.2014 г.
Автор: Анастасия Коскелло

Как православните християни да общуват с невярващите си родители? Как да възпитават децата си, за да не се стремят те при първа възможност да избягат от семейството? Каква трябва да бъде жената на свещеника? Своя опит споделя презвитера Олга Юревич, съпругата на протойерей Андрей Юревич.

През лятото на 2014 година Олга и Андрей Юревич гостуваха в семейството на отец Василий Шаган и някои от нашите миряни успяха да се срещнат с тях.

 

„Да усмирим бабата”...

— Една от болезнените теми на всяко семейство, не само на многодетното, е темата за бабите и дядовците. А как вашите родители и родителите на отец Андрей участваха във вашия живот?
— Отначало родителите ни играеха много голяма роля в нашия живот. Ние с отеца се оженихме много рано – той беше на деветнадесет, а аз тъкмо бях навършила двадесет години. И отначало живеехме при родителите си, нямахме си свое ъгълче. По-късно ни отделиха една стая, но така или иначе родителите ни бяха до нас. Те ни хранеха – ние бяхме студенти.
Когато се роди Катюшка, те често ни помагаха – оставаха с нея, когато ние трябваше да отидем някъде. Но всичко това не продължи дълго, когато Катя беше на годинка и половина, заминахме за Сибир. Така по естествен начин започнахме самостоятелен живот. Всъщност ние в този момент вече много силно искахме това и, честно казано, заради това и заминахме.
Трябва да кажем, че родителите ни и тогава ни помагаха. Беше времето на перестройката – началото на 90-те, когато трудно се намираха продукти, и мама и татко ни изпращаха колети, за да можем някак да изхраним децата. Случвало се е дори да ни пращат краве масло по кондуктора на влака…
И през лятото, разбира се, по-малките от децата често изпращахме при родителите си, за да може да отидем някъде на поклонение. Но като цяло живеехме самостоятелно и много ценяхме този самостоятелен живот. Правехме грешки, вадехме си поуки от тях, но това си беше нашият личен опит, който беше за нас много важен. И главното в това беше, че не можехме да обвиним никого за неуспехите си.

— Не сте ли имали спорове с родителите си по повод възпитанието на децата? Те не се ли опитваха по някакъв начин да се намесват?
— По принцип те и сега се опитват, - макар че вече не толкова интензивно, както преди. Но всичко това се понася лесно, когато живееш на голямо разстояние. Най-сериозни проблеми с родителите си имахме в периода, когато ние току-що бяхме станали вярващи. Сега бабите и дядовците ни вече са вярващи, но преди двадесет години не бяха.
Първите години бяха много трудни за нас, имахме големи противоречия с родителите си. Ние бяхме неофити, едни такива „горещи”, опитвахме се  максимално да въплътим всички християнски идеали в живота си… На тях всичко това отстрани им изглеждаше като лудост. Имаше време, когато дори престанахме да ходим при тях, тъй като всяка среща се превръщаше в скандал и изясняване на отношенията. Ние не можехме да бъдем ласкави, не можехме да подходим към тях с любов – тогава все още я нямахме, - те също бяха ожесточени.
— По какъв начин реагираха те на въцърковяването на вашето семейство?
— Първо, това засягаше децата. Когато ги оставяхме за месец при тях, след това ги вземахме напълно променени. Децата ни заявяваха, че няма Бог, че живеем неправилно. Повтаряха всякакви груби шеги, като: „Накарай глупака да се моли, ще си разбие главата от поклони”… След тези гостувания ни трябваше по половин година, за да ги върнем към нормалното им състояние.
Освен това натякваха за най-малката дреболия – защо нося забрадка, защо казвам „Господи, помилуй!”, защо не нося скрито кръстчето си и т. н. По време на пост родителите ни мърмореха: „Да, вие постите, а вашият о. Генадий нощем тайно яде месо!”. Кой знае защо те смятаха, че в Църквата ни мамят, а ние, глупаците, вярваме.
Казваха ни: „Е, добре, като искате вярвайте, но поне вярвайте като разумни хора.” Отговарях им, че това са глупости, че по друг начин не може да се вярва. Човек или вярва, или не. Има ли „риба втора преснота”?! Е, и да вярваш „като разумните хора” – такова нещо няма.
— А какво стана после? Как се нормализира всичко?
— Що се отнася до моите родители, то с тях се случи чудо. Баща ми имаше язва и веднъж тя се спука. Чакахме много дълго Бърза помощ и когато накрая го сложиха на операционната маса, той изпадна в клинична смърт. След няколко месеца, когато се възстанови, той ми написа едно много дълго писмо – на седем страници с дребен почерк. Описваше всичко, което беше преживял. Както повечето хора, преживели клинична смърт, той беше видял как лети в тъмен тунел, а в далечината се виждала светлина и лицата на умрелите ни близки… Баща ми разказваше: „Осъзнах, че летя към Бога, и че  това е ужасно, защото не съм кръстен. И аз се помолих … „Боже, върни ме обратно, ще се кръстя!”.
И Господ го върнал в тялото му. След четири месеца, като се позакрепи след операцията, майка ми почти на ръце го занесе в храма да се кръсти. И така, лека-полека, започна тяхната вяра. Тогава, разбира се, на нас ни стана малко по-леко. И родителите на отеца също постепенно се въцърковиха. Те от самото начало не се противопоставяха на нашата вяра така, както моите родители, и тяхното обръщане към вярата също стана по-лесно.
— Днес в средите на вярващите има силни настроения за завръщане към традиционния начин на живот в семейството – смята се, че така нареченото „малко семейство”, т.е. родители и деца, без баби и дядовци – е някаква патология на нашето общество. Какво мислите за това?
— Лично на мен ми се струва, че това е някакъв вид носталгия по голямото семейство, където три поколения живеят под един покрив – нещо, което трудно се съотнася със съвременната реалност. Може би в редки случаи някои успяват да въплътят на практика този идеал, но по-често съвместният живот с бабите и дядовците води до конфликти. Дори при вярващите. Струва ми се, че днес хората не могат да живеят в голямо семейство, защото опитът на семейното общежитие вече е загубен. Дори ролите на различните членове на семейството днес не са ясно обозначени в нашето общество. Кой ще бъде главен в такова голямо семейство? Няма ясен отговор на този въпрос. Днес всички смятат себе си за главни…Възрастните смятат, че имат повече опит и по-добре знаят какво е нужно. На младите съответно това не им харесва и оттук тръгват конфликтите.
— Изхождайки от Вашия опит, какво бихте посъветвали младите вярващи семейства, които са принудени да живеят с невярващи родители?
— Трудно ми е да давам съвети, тъй като нашият опит в съвместно съжителство с родителите ни не беше голям. Но ми се струва, че по въпросите на вярата трябва да слушаме все пак Бога, а не родителите си.
— А нужно ли е според Вас в такива случаи да се ограничава общуването на децата с бабите и дядовците?
— Мисля, че този метод е приложим само тогава, когато бабите и дядовците са много ожесточени. Ако те все пак са склонни да се вслушват в някакви разумни доводи, готови са на взаимни отстъпки – то тогава това не бива да се прави. Но когато те стоят като стена и напълно отричат твоя начин на живот, тогава, разбира се, се налага ограничаване на общуването. Винаги обаче трябва да се стремим да запазим отношенията си и да не поставяме твърди условия пред родителите си. Ако ние манипулираме внуците, за да „усмирим” бабата, тя ще забележи това и ще се ожесточи още повече.  Мисля, че всяка злоба и агресивност може да бъде победена с любов. Това е най-сложната задача, която ни се дава в живота. Защото е лесно да обичаме тези, които ни прощават и ни отстъпват, а да обичаме озлобени хора е много трудно. Но нали Господ ни казва: „Обичайте враговете си”. Сигурно има и други начини за въздействие, освен да не пускаме внуците при бабите им. Например ние много се молехме за родителите си в периода, когато имахме конфликти с тях. Не зная, може и нашите молитви да са им помогнали.
— А ако хората не си признават, че не са вярващи? Мнозина казват, че вярват, но тази вяра е в душата им и нямат нужда от Църквата…
— Това  е възможно  най-сложният случай. И ние имахме такъв момент. Родителите ни казваха: „не прекалявайте с молитвите”, „за какво са всички тези броеници”, „нали Бог е в душата ни”… Аз отварях Библията и им показвах какво пише там за Църквата и за спасението, а  те ми отвръщаха: „Е и какво, а в „Аргументи и факти” пише друго…”. Ако за хората Библията не е боговдъхновена, с тях е безсмислено да се говори. Всички тези неща се покриват само с любов.
В един момент аз просто разбрах, че не искам повече да споря с родителите си, реших просто да ги обичам – и толкова. Обичах ги, каквото и да ми говореха. И тогава и скандалите секнаха, и споровете престанаха, и те самите омекнаха и станаха по-отстъпчиви. Разбира се, това по-лесно се постига, когато живеете отделно. Когато рядко се виждате, тогава не ви е до обсъждане на църковни проблеми. Домъчнява ви един за друг, радвате се на срещата, говорите си сърдечно и се разделяте. Аз мисля, че така е по-добре.
— А ако бабата е самотна и не можете да я оставите?
— Разбира се, не бива да я изоставяме в никакъв случай. Налага се или да я вземем при себе си, или да живеем наблизо. Но дори и да живеем заедно, винаги трябва да помним за границите на семейството. Важно е да помните, че вашето семейство си е само ваше  и всички важни въпроси решавате самостоятелно.
Господ казва: „Ще остави човек баща си и майка си…” , но това не означава, че трябва да изоставим самотния болен родител.  Това означава, че трябва да излезем от семейството на родителите си и да създадем свое собствено. Когато порасналите деца не мислят с главите си, а се оставят да бъдат водени от по-възрастните, съгласно техните възгледи за живота, от това не може да излезе  нищо добро. Те така или иначе няма да могат да отговорят на очакванията на бабите, а бабите пак ще бъдат недоволни.
— Често съвременните баби се възмущават от многодетността на православното семейство, казват на младите: „Вие сте луди!” Какво да се прави в такива случаи, как бременната майка да запази спокойствие?
— Не зная. Навярно е трудно да се запази спокойствие в такава ситуация. Трябва да я приемаме такава , каквато е. Няма как да дадеш своя ум или сърце на бабата. Такъв е животът. Има много неща в него, които ни изкарват от равновесие и които не можем да променим. Лично аз при всяка своя бременност бях изнервена от думите на майка ми. При първите три деца тя всеки път ми казваше: „Да не си полудяла?!”. Но след това, като видя, че е безполезно да ми говори каквото и да било на тази тема, тя някак си махна с ръка и ме остави на мира.
 

„Мама и татко така добре ни наказват!»

— Как да поддържаме йерархията в съвременното семейство? Например, задължително ли е вярващата жена да си седи вкъщи с децата и да не работи?
— Не зная защо смятат, че ако седиш вкъщи и не работиш, всичко в семейството ще бъде наред, мъжът автоматично ще стане глава на семейството и ще се чувства прекрасно. В действителност всичко е много по-сложно. Господ е създал мъжа и жената и ги е благословил с различни дарби и функции.
Да се обиждаме, че в Библията мъжът е наречен „човек”, а жената - „помощник”, е безсмислено. Все едно таралежът да се обижда, че не се е родил жираф. Или архитектът да се опитва да заеме мястото на хирурга. Това води само до провал. Важното е жената да разбере, че може да бъде щастлива само тогава, когато изпълнява определената й от Бога роля. И тогава, каквото и да се случва в този живот, всичко ще бъде по-лесно.
Дори ако се е случило жената да печели повече, а мъжът да гледа децата, жената трябва да обича мъжа си, да го уважава и да го слуша. Думата на мъжа, това на практика е думата на Бога. Чрез мъжа Бог ти открива Своята воля. А работиш или не работиш, това е второстепенен въпрос. Голямо щастие е, ако жената може да не работи, и напълно да се отдаде на семейството, на възпитанието на децата във вярата и на своето духовно израстване. Но не всяка жена е способна на това.
Често оставането на жената вкъщи може да я накара да се чувства по-зле – тя само се оплаква, че всички са на работа, а тя няма никакъв личен живот… Така че всичко е много индивидуално. Разбира се, правилната йерархия в семейството се поддържа от определен начин на живот, но все пак в основата й са отношенията между мъжа и жената и тяхната вяра. Важно е какво хората носят в сърцето си.
— Относно мястото на децата в семейната йерархия: как да научим децата на послушание, особено ако родителите по природа са „либерални” и не са склонни към авторитаризъм?
— Аз мисля, че послушанието и авторитарността нямат нищо общо. Точно обратното, те са напълно противоположни. Послушание не се постига със строгост и твърда ръка. Послушанието е уважение. Ако удряш с юмрук по масата и крещиш: „Ти си длъжен да ме уважаваш!”, детето ще те уважава все по-малко и по-малко.
Най-често уважават този човек, който, макар да е тих и добър, винаги отговаря за думите си. Който не лицемерничи пред децата, не разиграва театър. Ако родителите са авторитарни, послушанието може да бъде само привидно. А в душата на детето ще расте бурно неуважение към родителите и то ще има само една мечта – да се измъкне по-скоро от тази лудница.
Главната основа на послушанието е родителската любов. Любовта, която според апостол Павел, „не се превъзнася, не безчинства, не търси своето”… Да се постигне този идеал е много трудно, но трябва да се стремим към това. Това е труд, който принася плодове.
— Ако бащата и майката са започнали да се въцърковяват, когато детето им е вече голямо и се е оформило като невярващо – как да се държат те с него?
— С невярващото дете е много по-трудно от всяка гледна точка, отколкото с вярващото. Защото невярващият тийнейджър може просто да каже: „Аз няма да ви слушам, вие сте длъжни да ме храните и друго нищо не ми трябва, не са ми нужни вашите бабини деветини”… Трудно е да му се възрази. Освен това днес децата са осведомени за своите „права” и без да им мигне окото могат да заплашат родителите си с някоя конвенция. И тази тенденция вероятно ще се увеличава.
Когато се обърнахме към вярата, най-голямата ни дъщеря, Катя, беше на 8 години. Тя не беше вярваща. При това тя беше много умно дете с добре развит аналитичен ум – като света Екатерина, която надвила в спора всички мъдреци. Аз поначало срещах трудности с нея. Затрупах се с купища педагогически книги, абонирах се за всякакви подобни списания, прилагах към нея различни педагогически системи…И нищо не се получаваше!
Казвам й: „Катя, не прави това! Така не бива!”. А тя: „А защо не бива!”. Отговарям: „Защото това е лошо!”. А тя: „А на мен ми е добре!”. Аз казвам: „Но за целия свят това е нещо лошо!”. А тя: „Какво от това! Нека за целия свят да е лошо, а на мене ми е добре!”. Стои пред мен дребосъчето, уверено ми възразява, а аз не знам какво да кажа.
А после, когато се обърнахме към вярата, аз изоставих книгите – просто децата се появяваха едно след друго през година, и аз не успявах нищо да прочета. Понякога се укорявах, че съвсем не успявам да ги възпитавам покрай всички тези казани със супа… Но после, когато те поотраснаха, аз осъзнах – какви удивителни деца станаха, колко са послушни! И всичко това се случи, защото те усвоиха понятието грях.
Те разбраха, че грехът е това, което при всички случаи влече след себе си наказание. Ако мама не накаже, то Бог ще накаже. То е като физичен закон. И проблемът за родителското наказание започва да изглежда съвсем различно. Макар и вярващи, децата ни не бяха крилати ангелчета… Имаше случаи, когато правеха бели. Но на мен ми беше по-лесно да им обясня защо ги наказвам.
Те възприемаха наказанието не като налагане на моята воля, като гневливост, раздразнителност или несдържаност. Те разбираха, че Господ ги е изпратил в нашето семейство, и че ние като родители сме длъжни да се занимаваме с тяхното възпитание и някак да реагираме на техните провинения. Че това е наше задължение, а не прищявка.
Разбира се, аз винаги се измъчвах, когато ги наказвах, но веднъж чух как се молеше нашата дъщеричка Дуня. Тя благодареше на Господ за едно, за второ, за трето, и след това каза: „Господи, благодаря ти, че мама и татко така добре ни наказват!”. Тоест, нашите деца разбраха, че наказвайки ги, ние ги защитаваме. Ние строим „огради” около тях не за да ограничим свободата им, а за да ги защитим, да ги спасим.

(Следва продължение)

превод от руски Румяна Рашкова

www.pravmir.ru

 

Още по темата
Още от Семейство и възпитание

Три беседи за семейството - 3 (+Видео)

07.07.2018 г. | Архангел.бг | Семейство и възпитание

Как възпитаваме децата си? Чести родителски грешки, проблеми, които произтичат от родителските грешки. Детски психотравми – кой съм аз, чувство за лична стойност, значимост, успешност. Беседа с психолога Малина Михайлова...

Три беседи за семейството - 2 (+Видео)

26.06.2018 г. | Архангел.бг | Семейство и възпитание

Кое прави един брак успешен? Кои са причините някои хора винаги да са щастливи, а други постоянно да попадат в трудни отношения? Всичко си има своите причинно-следствени връзки. За тях говори психологът Малина Михайлова...

Три беседи за семейството - 1 (+Видео)

15.06.2018 г. | Архангел.бг | Семейство и възпитание

Семейството е като една личност - тръгнало от дете, в края на съпружеския живот то е една зряла личност. И пътят към тази зряла личност е отговорност и на двамата партньори в семейството. Това не е статична, а изключително динамична система...

Какво се случва в центъра