8 часа молитва, 8 часа труд и 8 часа за всичко останало

24.08.2017 г.
източник: Steve Austin-Russell rgbstock.com
Автор: професор Александър Дворкин

Представяме на Вашето внимание един текст на църковен историк-медиевист, православен богослов, общественик и писател професор Александър Дворкин. Професор Дворкин е роден през 1955 г. в Москва, защитава докторска степен по история на Средните векове от Фордхемския университет в Ню Йорк, където е работил под ръководството на протопрезвитер проф. Йоан Майендорф.  Професор е в Православния Свято-Тихоновски университет в г. Москва. Понастоящем е преподавател в Мисионерския факултет, а също и професор по история на църквата и канонично право в Богословския факултет.

Той е един от най-признатите изследователи на съвременното сектантство. Автор е на десет книги и стотици публикации, преведени на 15 езика. По благословение на патриарх Алексий II през 1993 г. създава и оттогава ръководи информационно-консултативния Център по сектознание и противодействие на тоталитарни и деструктивни култове „Свети Ириней Лионски”. Председател е на експертния съвет по религиозни проблеми към руското министерство на правосъдието.

Професор Дворкин ще гостува във Варна на Седмицата на православната книга, където ще представи българското издание на един от големите си трудове  –  „Сектознание”, книгата е посветена на проблемите, свързани с разпространението на сектантството в съвременния свят. Също така гостът ще проведе мисионерска беседа „Евангелието на Иисус Христос - Бог и човек” и лекция „Възникването на исляма - последни изследвания”.

Седмицата на православната книга ще се проведе във Варна от 4-ти до 9-ти септември тази година.

 

«Блажени кротките, защото те ще наследят земята» (Мат. 5:5)

В памет на Неврокопския митрополит Натанаил.

Има хора, върху които се държи нашата Църква. Да, разбира се, оглавява я Сам Господ, но понякога ние срещаме мъже и жени, които са Го възлюбили с цялото си сърце, целия си разум и цялата си душа, и виждаме, че чрез тази любов Той Сам се отразява в тях. Знаем, че такива хора живеят между нас, и ако Господ ги изпраща в нашия живот, много се страхуваме да останем без тях. Такъв човек беше Неврокопският митрополит Натанаил от Българската православна църква. Господ ми даде радостта и щастието да го познавам много години и да общувам с него.

Не мога да кажа точно през коя година се запознах с митрополит Натанаил. Вероятно през 1994-та или 1995-та — на една от гръцките конференции за противодействие на сектите, на които владиката присъстваше винаги. Помня го много добре още от онези времена: не много висок, много сух и стегнат, с правилни черти на лицето, дълга тъмна брада (тогава в нея тъпърва бяха започнали да се мяркат първите сребърни косъмчета) и много внимателен поглед на кафявите очи.

Навярно първото, което ми идва наум, когато мисля за владика Натанаил, беше неговата кротост. Той беше истински кротък и смирен, но в същото време и много мъжествен човек. И това негово мъжество и вътрешна сила се усещаха от всеки, който имаше щастието да го познава.

Двамата общувахме с него по време на конференциите, но аз опознах владиката по-добре едва когато посетих неговия манастир — мястото, което той смяташе за свой дом. Броят на братята в българските манастири обикновено не е голям, и обителта «Св. Георги», където живееше владиката, не беше изключение: самият митрополит и 3-4 млади монаси край него. И все пак този скромен манастир се различаваше от другите обители, които бях виждал в тази балканска страна. Разположен в най-отдалечения от туристическите пътища югозападен ъгъл на България, той се издигаше на върха на един хълм над сгушилото се в подножието му селце. Манастирът беше съвсем малък — незатворен четириъгълник от двуетажни сгради с галерии по вътрешния периметър, а откъм полуотворената страна — храм. В центъра на тревясалия двор — стар дебелоствол чинар с пейка и каменна чаша за водосвет край него. Сградите бяха доста занемарени и по време на моите гостувания при владиката (обикновено веднъж на няколко години) аз виждах как те се ремонтират и обновяват. Също толкова постепенно побеляваше неговата брада и през последните ни срещи преустройството и обновата на манастира бяха почти завършени, а брадата на митрополита стана съвсем бяла.

Никакви особени архитектурни красоти в обителта нямаше: обикновено малко манастирче в една бедна страна. Храмът беше от XIX век, типичен за времето си. На противоположния от селото склон се разполагаше гробището, а от прозорците на килиите се отваряше чудесен изглед към планините чак до гръцката граница, до която имаше само няколко километра. Но такава особена вътрешна атмосфера, такова царящо молитвено безмълвие (исихия) аз не съм срещал почти никъде. И тази създадена от владиката молитвена атмосфера даде видими плодове: четирима негови ученици и духовни чеда станаха архиереи.

Знаех, че владиката, избрал още на 16 години монашеския път, е прекарал след това няколко години в българския манастир «Зограф» на Света Гора — а нали «бивши светогорци» няма! Ако човек е приел монашеско подстрижение в атонски манастир или се е подвизавал там, то той завинаги си остава светогорец, където и да живее — в Солун като св. Григорий Палама, в далечна Русия като перп. Максим Грък, в Молдова като преп. Паисий Величковски или в България като митрополит Натанаил.

През лятото той даваше манастира си на децата и организираше в него лагер за момчета и момичета от бедни семейства в епархията. Три смени — три месеца — децата живееха в манастира с целия си шум, суета, музика и игри, което не пречеше на владиката да върши всекидневната си работа. Той беше много подреден човек; денонощието му се делеше на три части: 8 часа посвещаваше на молитвата, 8 — на работата и останалите 8 — на всичките си нужди, в това число и на съня, който, впрочем, често пренебрегваше.

Въпреки високия си сан, владиката беше много сърдечен човек и беше готов дори физически да послужи да всеки. Никога няма да забравя как ми даде да подържа епископския си жезъл и запълзя по стръмния склон на планината, берейки билки, за да ги свари като лек за моя бронхит. След това той сам приготви сироп и вечерта ми го даде да го изпия. Макар да имах щастието да прекарам доста време с владиката, ние не говорехме много: той не беше многословен и говореше винаги с тих глас. Няколко пъти му се изповядвах, няколко пъти го питах за съвет по важни за мен въпроси. Той винаги с интерес ме разпитваше за работите в Русия, за нашите секти и за борбата с тях, а също и за моите лични семейни дела, за моите близки. И аз знаех, че този човек се моли винаги, а разпитванията означаваха засилена молитва. Затова винаги ми беше толкова хубаво с него.

Вероятно благодарение на своята мъдрост той изглеждаше по-стар от годините си — с учудване научих, че владиката, когото възприемах като човек от по-старо поколение, се е родил само три години преди мен. Но енергията му беше безгранична. Той рядко си почиваше, човек можеше да го срещне в най-различни краища от Неврокопска епархия заедно с най-разнообразни хора, на които той винаги бързаше да помогне. Владиката поел епархията в много сложно време, когато тя била разкъсвана от разкола. През първите години той служел в практически празни храмове и нерядко се сблъсквал с открита агресия по улиците. Но през годините на своето пастирско предстоятелство той примири всички и излекува всички разделения. Броят на сектите и окултистите, които в началото се чувстваха много комфортно, забележимо спадна.

Но именно на територията на неговата епархия живееше същата онази Ванга, която, разбира се, му доставяше немалко грижи. И един път те се срещнали. Ето какво съм написал за това в моите «Атонски разкази»:

«Веднъж малко преди смъртта на Ванга при митрополит Натанаил дошли нейни пратеници и му предали молба от сляпата старица да я посети. Ванга известявала владиката, че се нуждае много от неговите съвети и най-покорно го моли да снизходи към нейната старост и болести и да посети нейния дом. Владиката, надявайки се, тя може би иска да се покае, обещал да дойде. Това било съвсем естествена постъпка за добрия пастир, който се грижи за всяка овца от своето стадо, особено ако тя е изгубена.

Когато след няколко дена владиката пристигнал в града и влязъл в стаята на старицата, той държал в ръка кръст с частица от Честния Кръст Господен. В стаята било пълно с хора, Ванга седяла в дъното й, нещо вещаела и не можела да чуе, че още един човек е влязъл тихо през вратата. Да не говорим, че тя не можела да знае кой е това. Внезапно тя прекъснала вещаенията си и с променен — дебел, прегракнал — глас с усилие проговорила: «Някой влезе. Нека веднага да хвърли ТОВА на пода!» «Да хвърли какво?» — започнали да я питат поразените хора, които я заобикаляли. И тук тя надала бесен крясък: “ТОВА! Той държи ТОВА в ръцете си! ТОВА ми пречи да говоря! Заради ТОВА не виждам нищо! Не искам ТОВА в моя дом!” — крещяла старицата, удряйки с крака и тресейки се. Владиката се обърнал, излязъл, седнал в колата и си заминал».

Всички тези безкрайни местения и пътувания на архиерея си взеха своето: веднъж помощникът на митрополита не се справил с кормилото на колата и тя излязла от пътя, забила се в някакво дърво и се преобърнала. Владиката беше толкова тежко контузен, че мнозина се отчаяха за живота му. По Божия милост лекарите го събраха и го съшиха парче по парче, и, едва вдигнал се от болнично легло, той отново се включи в напрегнатия си график.

През последните години той постояннно покашлюваше. Попитах го за това и той отговори, че сигурно е някаква алергия – и той не знаел срещу какво. По-късно научих, че той е казвал това на всички, които се вълнували от неговото здраве. Той все нямаше време, за да отиде на лекар, и го откараха при специалист чак когато вече почти не можеше да диша. Тогава получих писмо по електронната поща със страшната новина: владика Натанаил страда от рак на белите дробове в неоперабелен стадий. Лекуваха го с химиотерапия, лечението се оказа много тежко, но може би тъкмо благодарение на него владиката живя още една година. Той съумя да покани и да проведе в манастира си през октомври 2013 г. ежегодната среща на Православната мрежа от противосектантски организации, един от основателите и непременни участници на която беше сам той. Всички отново се събрахме в неговия манастир. Владиката беше много слаб, но все пак можа да дойде на откриването и се обърна към нас с приветствено слово. И въпреки физическата му слабост неговият поглед беше както винаги внимателен и пълен с любов, а усещането за непрестанна молитва все тъй се излъчваше от него. Разбирахме, че се сбогува с нас, но не мислехме, че това ще стане толкова скоро. По-малко от месец след нашата конференция — на 16 ноември 2013 г. — на 61-та годишнина от своето рождение верният и безстрашен воин Христов Натанаил си замина при Господа.

Скромен, кротък и смирен, владиката показа висок образец за архиерейско служение в съответствие с известните думи на Апостол Павел, които аз винаги си спомнях, когато го виждах: «Таков бо нам подобаше архиерей…» (Евр. 7:26).

Източник: pravoslavie.bg

Още от Моята история

Бог много те обича!

09.12.2016 г. | Габриела Гаврилова | Моята история

Възможно ли е човек да получи изгаряне 90 процента и да оцелее, и то не само да е жив, но да няма видими следи от това? Е, това се случва с Николай Митев. Мъж на средна възраст, който 24 години е работил като водолазен инструктор. При поредно пътуване край бреговете на Америка на яхтата става взрив, той е сам, успява да скочи в...

Под Покрова на Богородица

01.10.2016 г. | свeщеник Алексей Атанасов | Моята история

Искам да ви разкажа една история във връзка с днешния празник – Покров Богородичен. Тя се случи преди четири години. Бях отишъл да служа в с. Николаевка и една от жените, ромка, идва и казва: – Отче, с нашия род става нещо лошо. Първо помислих, че като всички, се оплаква от живота – колко лоши неща се случват. Но когато...

Леля Таня разказва за иконата „Успение Богородично” в храм „Св. Николай”

15.09.2016 г. | Десислава Неделчева | Моята история

Преди години, още когато работех в Радиозавода, а аз бях там 22 години, изведнъж казаха, че ще съкращават целия завод. Малко по малко, на етапи съкратиха всички. Тогава иконата „Успение Богородично” беше тук, от тази страна. Аз идвах при нея и се молех. Беше време, когато правех първите си стъпки в църквата. Идвах и се молех,...

Какво се случва в центъра